Кларк дойде при него след миг. Свали бронираната жилетка на бордовия механик, без да обръща внимание на виковете от болката, която причиняваше на разбитото му рамо. За Кларк това също представляваше връщане към минали години и полуизтрити спомени. Забравил беше колко страшно, колко ужасно е това. И въпреки че се съвземаше по-бързо от другите, ужасът, че е безсилен под обстрела, както и последиците почти го съсипваха. А сега не можеше да помогне на Зимър. Виждаше го по раните. Кларк вдигна поглед към Райън и поклати глава.
— Децата ми! — извика Зимър. Сержантът имаше причина да живее, но само тя не стигаше.
— Разкажи ми за децата си — каза Райън. — Говори ми за децата си.
— Седем… имам седем деца… трябва… не мога да умра! Децата ми… децата ми се нуждаят от мен.
— Дръж се, сержант, ще те измъкнем оттук. Ще издържиш — каза Райън, като в очите му напираха сълзи от срам, че трябва да лъже умиращ човек.
— Те имат нужда от мен! — Сега гласът му беше по-слаб, тъй като гърлото и дробовете му се запълваха с кръв.
Райън погледна Кларк с надеждата, че може да каже нещо. Да даде някаква надежда. Нещо. Кларк просто гледаше в лицето на Джак. После отново погледна към Зимър и хвана ръката му — здравата ръка.
— Седем деца ли? — попита Джак.
— Те имат нужда от мен — изхлипа Зимър. Вече знаеше, че няма да бъде при тях, няма да види как растат и се женят и как отглеждат свои деца. Няма да бъде при тях, за да ги напътства и да ги закриля. Не беше успял да направи това, което се очаква от един баща.
— Ще ти кажа нещо за твоите деца, Зимър. Нещо, което не знаеш — каза Райън на умиращия.
— А? Какво? — Изглеждаше объркан. Потърси отговора на големия житейски въпрос в лицето на Райън. Джак не го знаеше, но му каза каквото можеше:
— Те всичките отиват да учат в колеж, човече. — Райън стисна ръката му колкото можа по-силно. — Имаш думата ми, Зимър, всичките ти деца ще учат в колеж. Аз ще се погрижа за това вместо теб. Заклевам се в Бога, че ще го направя.
Лицето на сержанта се промени при тези думи, но преди Райън да успее да реши какво издава то, изражението трепна и от него изчезнаха всички чувства. Райън натисна бутона на разговорната уредба.
— Зимър е мъртъв, полковник.
— Разбрано.
Райън се почувства обиден от студенината на отговора му. Но не чуваше какво мисли Джоунс: „Господи, Господи. Какво ще кажа на Карол и на децата?“
Райън държеше главата на Зимър на коленете си. После бавно се отдръпна и постави главата му върху металния под на хеликоптера. Кларк прегърна по-младия мъж с възлестите си ръце.
— Ще го направя — каза му задавено Джак. — Това не е някаква шибана лъжа. Ще го направя!
— Зная. И той го знаеше. Наистина.
— Сигурен ли си? — Сълзите му започнаха да текат и за Джак беше трудно да повтори най-трудния въпрос в живота си: — Наистина ли си сигурен?
— Той разбра какво му каза, Джак, и ти повярва. Ти направи нещо много хубаво, докторе. — Кларк прегърна Райън така, както мъжете прегръщат жените си, децата си и хората, с които заедно са заставали пред лицето на смъртта.
Намиращият се в предното дясно кресло полковник Джоунс скъта тъгата си на място, откъдето щеше да я извлече по-късно, за да я изпита докрай. Но сега му предстоеше да изпълнява мисия. Бък със сигурност би го разбрал.
Реактивният самолет на Кътър пристигна в Хълбърт Фийлд по тъмно. Посрещна го кола, която го закара до щаба на ескадрилата. Беше пристигнал без предупреждение и влезе в отдела като някакъв зъл дух.
— Кой, по дяволите, е командирът тук?
Сержантът на бюрото незабавно позна президентския съветник по въпросите на националната сигурност, защото го беше виждал по телевизията.
— Намира се зад онази врата, сър.
Кътър намери един млад капитан, който дремеше на въртящия стол. Очите му се бяха отворили в момента, когато се блъсна вратата, и двадесет и девет годишният офицер скочи на крака доста несигурно.
— Искам да знам къде се намира полковник Джоунс — тихо му каза вицеадмирал Кътър.
— Сър, това е информация, която не мога да…
— По дяволите, знаеш кой съм, нали?
— Тъй вярно, сър.
— Опитваш се да ми откажеш ли, капитане?
— Сър, имам заповед.
— Капитане, отменям всичките ви заповеди. Сега отговорете на въпроса ми, веднага. — Гласът на Кътър вече звучеше с няколко децибела по-силно.
— Сър, не зная къде…
— В такъв случай намери някой, който знае, и го доведи тук.
Капитанът беше достатъчно уплашен, за да поеме по пътя на най-малкото съпротивление. Обади се на един майор, който живееше в поделението и дойде за по-малко от осем минути.