Не се намираха където трябва. Вегенер беше обяснил на госта си, че има само едно място, където могат да бъдат. То се местеше, но те трябваше да идат там. Мъри изпитваше слаба благодарност, че вълнението вече не е толкова силно, колкото преди. Добра се до вратата и погледна към огромните цилиндрични облаци.
— „Панаш“, тук „Нокът“, край — каза глас от високоговорителя. Вегенер стана за да поеме микрофона.
— „Нокът“, тук „Панаш“. Сигналът ви е слаб, но се разбира край.
— Потвърдете местонахождението си.
Вегенер го каза на пилота. Стори му се, че е момиче. „Господи — помисли си той, — вече са навсякъде.“
— „Цезар“ е на път към вас.
— Разбрано. Моля, информирайте „Цезар“, че условията са под изискванията. Повтарям, в момента тук не е добре.
— Разбрано. Не прекъсвайте връзката. — Гласът се обади отново след две минути: — „Панаш“, тук „Нокът“. „Цезар“ каза, че иска да опита. Ако не може да го направи, планира за аварийно кацане. Можете ли да се справите? Край.
— Да, поне ще опитаме. Дайте ми приблизителното време на пристигане, край.
— Около шест нула минути.
— Разбрано. Ще имаме готовност. Дръжте ни в течение. Край на връзката. — Вегенер погледна към другия край на мостика. — Мис Уолтърс, аз ще поема управлението. Искам старшините Ореза и Райли да дойдат веднага на мостика.
— Капитанът поема управлението — каза мичман Уолтърс. Разочарована беше. Тъкмо се намираше посред една проклета тропическа буря и страхотно се забавляваше. Дори не се чувстваше зле за разлика от много хора от екипажа. В такъв случай защо капитанът не й позволи да управлява, по дяволите?
— Руля наляво — заповяда Вегенер. — Поемаме по нов курс три-три-пет. Пълен напред с две трети мощност.
— Руля наляво, сър. Курс три-три-пет. — Рулевият завъртя щурвала, след това протегна ръка към газта. — Две трети мощност, сър.
— Много добре. Как си, Обреки? — попита капитанът.
— Адски големи вълни, сър. Чудя се дали ще спре. — Младокът се усмихна, но не отдели очи от компаса.
— Справяш се отлично. Ако се умориш, обади ми се.
— Слушам, сър.
Ореза и Райли се появиха след минутка.
— Какво има? — попита Ореза.
— След тридесет минути заставаме в позиция за приемане на хеликоптер — каза им капитанът.
— О, мамицата му! — възкликна Райли. — Извинявай, Ред, но… мама му стара!
— Добре, старшина. Сега, след като уредихме това, искам да ви кажа, че разчитам на вас да се справим — твърдо каза Вегенер.
Райли прие упрека като истински професионалист, какъвто беше.
— Извинявай, капитане. Ще положа всички усилия. Да пратя ли заместника ви в кулата?
Вегенер кимна Заместникът му беше най-подходящият човек, който може да ръководи нещата от позицията за приемане на хеликоптер.
— Иди да го намериш. — Райли тръгна, а Вегенер се обърна към старшината кормчия: — Португалец, искам да си на руля, когато тръгнем към „Хотел «Корпин»“. Аз ще управлявам оттук.
— Сър, няма такъв хотел.
— Ето защо ти ще си на кормилото. Смени Обреки след тридесет минути и почувствай кораба. Трябва да им предоставим възможно най-добро място за кацане.
— Господи! — Ореза погледна през прозореца. — Готово, Ред.
Джоунс летеше ниско, на около стотина метра от земята. Изключи автоматичните уреди за управление. Сега разчиташе повече на умението и инстинкта си, остави газта на Уилис и концентрира вниманието си върху приборите. Започна се мигновено. Една секунда летяха в чист въздух, следващата дъжд шибаше хеликоптера.
— Не е толкова лошо — излъга ужасно по разговорната уредба Джоунс.
— Дори ни плащат, за да го правим — добави Уилис иронично.
ПД провери навигаторския дисплей. В момента ветровете идваха от северозапад и до известна степен забавяха хеликоптера, но това щеше да се промени. Очите му се местеха от скоростомера към друг прибор, който работеше с доплеров индикатор, насочен към земята. Спътниковите и инерционни системи за навигация показваха на компютърния дисплей местоположението им и една червена точка — мястото, където искаха да отидат. Друг екран даваше сигналите на радарната система, която изследваше бурята пред тях и показваше в червено най-лошите участъци. Ще се опита да ги избегне, но и жълтите зони, през които трябваше да премине, бяха достатъчно лоши.
— По дяволите! — извика Уилис. Двамата пилоти дръпнаха колективния лост за управление и завъртяха газта на максимална мощност. Бяха попаднали във въздушна яма. Очите и на двамата гледаха в прибора за вертикалната скорост. За миг летяха надолу със скорост над триста метра в минута — по-малко от тридесет секунди живот за хеликоптер на височина сто и петдесет метра над земята. Но такива микровъздушни дупки са локално явление. Хеликоптерът изравни при шестдесет метра и започна бавно да се катери нагоре. ПД реши, че за момента безопасната височина е двеста метра. Каза само едно: