— Не е много по-различно от това, което вършиш ти — обясни Тими. — Ти се опитваш да се доближиш и да опечеш някого с една ракета, преди той да е разбрал, че си там. Ние се опитваме да се доближим и да го простреляме в главата, преди да е разбрал къде се намираме. Знаеш ги тези работи, нали, големи братко? — попита Тими с усмивка, в която се долавяше капчица завист. Роби вече го беше правил веднъж.
— Веднъж ми беше достатъчно. Оставям онези глупости, с близкия бой, на идиоти като теб.
— Е, вчера ние бяхме челен дозор на батальона. Моят водещ взвод навлезе прекрасно. Противникът беше група от калифорнийските гвардейци, основно танкове. Бяха малко невнимателни с построяването си и сержант Чавес се вмъкна в лагера им, преди да се бяха усетили. Трябва да видиш как работи този човек. Кълна се, Роб, когато иска, той е почти невидим. Жалко е, че трябва да бъде заменен.
— А?
— Просто го прехвърлиха в друга част днес следобед. Така или иначе щях да го загубя след две седмици, трябваше да замине за Форт Бенинг. Обаче го извикаха по-рано. Днес отлетя цяла тълпа добри сержанти. — Тим замълча за момент. — Всички са от испански произход. Съвпадение. — Отново млъкна. — Странно е. И Леон трябваше да замине за Форт Бенинг?
— Кой е Леон?
— Един сержант втори клас. Беше във взвода на Бен Тъкър — Бен и аз играехме футбол заедно в Уест Пойнт. Да, след две седмици той трябваше да замине за едно училище за рейнджъри като инструктор. Чудя се защо той и Чавес тръгнаха по едно и също време. Е, така е в армията. Харесва ли ти Пентагонът?
— И по-лошо съм виждал — каза Роби. — Още двадесет и пет месеца и, слава на всемогъщия Господ, най-после ще бъда свободен. Сега се насочвам към генералска длъжност — обясни по-големият брат. Той се намираше на онзи етап от кариерата, където нещата ставаха истински трудни. Имаше повече добри мъже, отколкото служби за заемане. А що се отнася до бойните операции, един от решаващите фактори беше чистият късмет. Виждаше, че Тими все още не знае нищо за това.
Реактивният самолет се приземи, след като беше летял почти три часа. Щом кацна, самолетът изрулира до товарния терминал на малката аерогара. Чавес не знаеше коя е. Събуди се недоспал, когато някой рязко отвори вратата. Първото му впечатление беше, че тук няма много въздух. Стори му се странно и го отдаде на обичайното замайване след дрямката.
— По дяволите, къде се намираме? — попита друг сержант.
— Ще ви обяснят отвън — отговори стюардесата. — Желая ви приятно прекарване. — Усмивката, която съпътстваше отговора, беше твърде чаровна, за да позволи ново предизвикателство.
Сержантите събраха багажа си и се измъкнаха от самолета, като откриха, че ги очаква друг фургон. Чавес разбра къде са още преди да се качи във фургона. Въздухът тук наистина беше рядък и като погледна на запад, разбра защо. Последните отблясъци на залеза огряваха назъбените очертания на планините на запад. Източна посока, полет в продължение на около три часа и се намират в някаква планина. Веднага разбра, че са някъде в Скалистите планини, въпреки че никога не беше идвал насам. Когато фургонът тръгна, Чавес погледна самолета за последен път и видя камион-цистерна, който се приближаваше до него. Чавес не успя да схване нещата напълно. Самолетът щеше да излети след тридесет минути. Малко хора дори биха забелязали, че той е идвал тук, а още по-малко биха се тормозили с въпроса защо.
Хотелската стая на Кларк беше добра и отговаряше на ранга на прикритието му. В тила си усещаше болка, която го подсещаше, че все още не се е приспособил съвсем към надморската височина, но две хапчета тиленол щяха да се погрижат за това, а и той знаеше, че работата му не включваше много физически усилия. Поръча да му донесат закуската в стаята и се зае с упражнения, за да поразмърда мускулите си. Но сутрешното бягане определено беше отписано. След като свърши, той взе душ и се обръсна. Обслужването тук беше добро. Тъкмо се облече, и закуската пристигна, а към девет часа беше готов за работа. Кларк взе асансьора до фоайето и излезе от хотела. Колата го чакаше. Качи се отпред.
— Buenos dias18 — каза шофьорът. — Може да вали днес следобед.
— Нося си шлифер, ако вали.
— Вероятно дъждът ще бъде студен.
— Шлиферът ми е с подплата — каза Кларк, довършвайки паролата.
— Който е измислил това, е напълно прав — каза мъжът. — Прогнозата е за дъжд. Казвам се Ларсон.