— Добре, още веднъж. — ПД отново се приближи.
Въпреки стабилизаторите и киловете на трюма си корабът се люлееше с по двадесет градуса надясно и наляво, но Джоунс закова очите си в центъра на палубата, която не се люлееше, а представляваше фиксирана точка в пространството. Помисли си, че това е трикът — да се подбере точка, която не се движи. Отново спусна хеликоптера, за да намали скоростта, и бавно се приближи. В момента, когато стигна до палубата, очите му се преместиха към точката, в която трябваше да попадне носовото колело, и той бутна надолу лостовете за управление. Изпита усещане за катастрофа, но хеликоптерът се задържа на място.
Райли се изправи първи и се изтърколи под хеликоптера към носовите колела. Друг помощник-боцман го последва с веригите за връзване. Боцманът намери подходящо място на палубата и закачи веригите, а след това вдигна ръка и сви дланта си в юмрук. Двама мъже в другия край на веригите ги опънаха, старшината се претърколи наляво, за да отиде при основните стойки. Всичко отне няколко минути. Хеликоптерът се мръдна два пъти, преди да успеят да го закрепят, но не след дълго успяха да завържат и двуинчовото въже. Когато Райли привърши с връзването, щяха да бъдат необходими експлозиви, за да се отдели хеликоптерът от палубата. Палубният екипаж влезе в хеликоптера през задната рампа и започна да извежда пътниците му. Райли преброи петнадесет души. Бяха му казали, че ще са повече. След Това видя телата и хората, които се мъчеха с тях.
Отпред, в пилотската кабина, Джоунс и Уилис изключиха двигателите.
— „Нокът“, „Цезар“ кацна. Връщайте се в базата. — Джоунс твърде бързо свали шлема си и не чу отговора си, но Уилис го долови.
— Разбрано. Край на връзката.
Джоунс се огледа. Сега не се чувстваше като пилот. Хеликоптерът му беше приземен. Намираше се в безопасност. Време бе да излезе и да направи още нещо. Не можеше да слезе от вратата си, без да рискува да падне през борда, а и… забрави за Бък Зимър. Тази врата в съзнанието му сега се отвори. „Е — помисли той, — Бък ще разбере.“ Полковникът слезе по стълбичката на бордовия инженер. Райън все още стоеше там, полетният му костюм бе опръскан от повърнатото. Джоунс коленичи до сержанта. Бяха служили заедно над двадесет години.
— Каза ми, че има седем деца — каза Райън.
Гласът на Джоунс беше твърде уморен, за да се доловят в него някакви чувства. Говореше като човек на хиляда години, уморен от живота, уморен от летенето, уморен от всичко:
— Да, много са умни. Жена му е от Лаос. Казва се Карол. О, Господи, Бък, защо сега?
— Ще ти помогна — каза Джак. Джоунс хвана тялото под мишниците. Райън вдигна краката. Трябваше да чакат на опашка. Имаше други тела за изнасяне, някои мъртви, други ранени, а те имаха приоритет. Джак видя, че бойците носят своите хора, подпомогнати от сержант Бийн. Моряците от бреговата охрана предложиха помощ но тя бе отказана — не грубо, и те разбраха защо. Райън и Джоунс също отказаха помощта — полковникът поради годините, прекарани заедно с приятеля му, а офицерът от ЦРУ — поради самоналожен дълг. Райли и хората му изостанаха, за да съберат раниците и оръжието. После и те слязоха.
За момента телата останаха в каюткомпанията. Ранените бяха занесени в салета на екипажа. Райън и летците влязоха в каюткомпанията. Там намериха човека, който беше започнал всичко това преди няколко месеца, макар че никой от тях нямаше да разбере как точно се случи. Джак разпозна още едно лице.
— Здрасти, Дан.
— Зле ли си? — попита служителят от ФБР.
Джак подмина този въпрос.
— Пипнахме Кортес. Мисля, че е ранен. Вероятно е в лазарета и двама войници го пазят.
— Какво те е ударило? — попита Мъри. Посочи към шлема на Джак.
Райън го свали и видя вдлъбнатина на мястото, където един куршум с калибър 7,62 мм беше ожулил около сантиметър от фибростъклото на шлема му. Джак знаеше, че трябва да реагира, но сега тази част от живота му се намираше на четиристотин мили назад. Вместо това той седна и се загледа мълчаливо в палубата. След две минути Мъри го премести на една койка и го зави с одеяло.
Капитан Монтейн трябваше да се бори през последните две мили със силните ветрове, но тя беше особено добър пилот, а и „Локхийд Херкулес“ са много здрави самолети. Приземи се малко твърдо, но не съвсем зле, и последва водещия джип до своя хангар. Там я чакаше един мъж в цивилни дрехи заедно с няколко униформени офицери. Когато спря двигателите, тя излезе, за да се запознае с тях. Накара ги да чакат, докато отиде до тоалетната, и се усмихна уморено, защото знаеше, че няма мъж, който да не позволи това на една дама. Летателният й костюм миришеше ужасно, а в огледалото видя, че косата й изглеждаше отвратително. Чакаха я пред вратата.