— Капитане, искам да ми кажете какво правихте тази вечер — попита цивилният… Но той не беше цивилен, разбра тя миг по-късно, макар че тоя козел не заслужава да бъде друго. Монтейн не знаеше всичко около тази история, но все пак се досещаше за някои неща.
— Току-що летях на една много дълга мисия, сър. Екипажът ми и аз сме адски изморени.
— Искам да говоря с всички вас за това, което сте вършили.
— Сър, това е моят екипаж. Ако искате да говорите, то ще е само с мен! — сопна се в отговор тя.
— Какво правихте? — запита Кътър. Опита се да се престори, че не разговаря с момиче. Не знаеше, че тя не се преструва, че не говори с мъж.
— Полковник Джоунс отиде, за да спаси бойци от специална операция. — Тя разтърка с две ръце врата си. — Спасихме… той спаси повечето от тях.
— А къде е той?
Монтейн го погледна право в очите.
— Сър, той имаше проблеми с двигателите. Не можа да се изкачи при нас — да прехвърли планината. Навлезе в бурята. Не излезе от нея, сър. Има ли друго, което искате да знаете? Искам да се изкъпя, да изпия едно кафе и да обмисля операция по издирване и спасяване.
— Базата е закрита — каза командирът. — Никой няма да излита оттук в продължение на десет часа. Мисля, че се нуждаете от почивка, капитане.
— Май сте прав, сър. Извинете ме: Трябва да се видя с екипажа си. След няколко минути ще ви представя координатите за операцията по издирване и спасяване. Някой трябва да се опита — каза тя.
— Генерале, аз искам… — поде Кътър.
— Вижте какво, мистър, оставете този екипаж на мира — прекъсна го генералът с една звезда, който и без това скоро щеше да се пенсионира.
Ларсон кацна на гражданското летище в Меделин по същото време, когато самолетът „МС-130“ приближаваше Панама. Нощта беше отвратителна. Кларк седеше отзад с Ескобедо, чиито ръце бяха вързани зад гърба му, и с пистолет, опрян в ребрата му. По време на полета се чуха много обещания за смърт. Смърт за Кларк, за Ларсон и неговата приятелка, която работеше в „Авианика“, смърт за много хора. Кларк само се усмихваше през цялото време.
— Е, какво ще правите с мен? Ще ме убиете ли? — попита Ескобедо, когато колесникът се заключи в долно положение.
Най-после Кларк отговори:
— Аз предложих да ти дадем урок по летене през задната рампа на хеликоптера, но не ми позволиха. Изглежда, ще трябва да те пуснем.
Ескобедо не знаеше как да отговори. Самохвалкото в него не можеше да приеме факта, че не искат да го убият. Сигурно си мислеше, че нямат куража да го сторят.
— Накарах Ларсон да се обади за пристигането ти — каза той.
— Ларсон, предател такъв, да не мислиш, че ще оцелееш?
Кларк заби пистолета в ребрата на Ескобедо.
— По-добре не притеснявай човека, който кара самолета. Ако бях на твое място, аз щях да се чувствам много доволен, че се прибирам у дома. Дори уреждаме да те посрещнат на летището.
— Кой да ме посрещне?
— Някои от приятелите ти — каза Кларк, когато колелата изпищяха по асфалта. Ларсон промени стъпката на витлата, за да намали скоростта на самолета. — Някои твои колеги от управителния съвет.
В този момент Ескобедо усети заплахата.
— Какво им каза?
— Истината — отговори Ларсон. — Че летиш извън страната в много особени обстоятелства, като се има предвид бурята и всичко останало. А пък и като помисли човек за странните събития от последните няколко седмици, реших, че е някакво съвпадение, дето…
— Но аз ще им кажа…
— Какво? Че рискуваме живота си, за да те върнем обратно у дома? Че всичко това е трик? Разбира се, можеш да им го кажеш.
Самолетът спря, но двигателите продължиха да работят. Кларк завърза устата на Ескобедо. След това разкопча коланите на седалката му и го бутна към вратата. Една кола вече се намираше при тях. Кларк слезе от самолета, автоматичният му пистолет опираше в гърба на Ескобедо.
— Ти не си Ларсон — каза човекът с автомата.
— Аз съм негов приятел. Той управлява. Ето го вашия човек. Трябва да имате нещо за нас.
— Не е нужно да си отивате — каза мъжът с куфарчето.
— Този човек има твърде много приятели. Смятам, че е най-добре да си идем.
— Както желаете — отговори вторият мъж. — Но няма защо да се боите от нас. — Той подаде куфарчето.
— Gracias, jefe — благодари Кларк. Знаеше, че обичат да бъдат наричани така. Бутна Ескобедо към тях.
— Би трябвало да знаеш, че не трябва да предаваш приятелите си — каза вторият мъж, когато Кларк се качваше в самолета. Забележката беше отправена към завързания Ескобедо, чиито очи сега бяха много, много широко отворени, докато гледаше към Кларк, който затваряше вратата зад себе си.