— Кларк. — Не се ръкуваха. Това просто не се правеше. Кларк си помисли, че Ларсон, който вероятно също не се представи с истинското си име, беше около тридесетте, с тъмна коса, но тя не се връзваше с донякъде скандинавското му име. Тук се знаеше, че Карлос Ларсон е син на баща датчанин и майка от Венецуела и ръководи школа по летене. Той беше вещ пилот и учеше клиентите си на всичко, което знаеше, без да задава твърде много въпроси. Това се харесваше на клиентите му. Всъщност не беше необходимо да задава въпроси — пилотите, особено начинаещите, говорят много — а той имаше силна памет и запомняше всяка подробност, а също и такъв вид професионален опит, който подканваше останалите да искат от него съвети. Всички смятаха, че той е финансирал бизнеса си, като е направил няколко много незаконни полета, след което се полупенсионирал и отдал на луксозен живот. Тази легенда създаваше доверие у хората, от които той се интересуваше, но също така не го превръщаше в противник на тези хора. Той беше човек, направил необходимото, за да вземе това, което искаше, и сега си живееше живота. Това обясняваше и хубавата му кола, която беше от най-мощните модели, произвеждани някога от БМВ, както и скъпия апартамент и метресата му, една стюардеса на „Авианика“, чиято истинска работа беше куриер на ЦРУ. Ларсон смяташе, че това разпределение е мечта, тъй като стюардесата наистина му беше любовница, а това е допълнително възнаграждение, което не би развеселило отдела за личния състав на ЦРУ. Притесняваше се единствено от това, че разпределението му не е известно на завеждащия операциите на ЦРУ в Колумбия. Макар и сравнително неопитен агент, Ларсон (Кларк щеше да се изненада, ако разбереше, че това е истинското му име) знаеше достатъчно за начините на работа на ЦРУ, за да разбира, че отделните „вратички“, които ръководството намира, по принцип означават наличието на някаква специална операция. Прикритието му беше създавано в продължение на осемнадесет месеца, през които от него не се изискваше да прави много в замяна. Пристигането на Кларк беше сигналът, че всичко това вероятно ще се промени. Време бе да заслужи заплатата си.
— Какъв е планът за деня? — попита Кларк.
— Ще полетим малко. Ще се приземим, преди времето да се развали — добави Ларсон.
— Зная, че имаш квалификация за летене по прибори.
— Приемам това като вот на доверие — каза пилотът усмихнато, като караше към летището. — Разбира се, ти си прегледал снимките.
— Да. Отнеха ми около три дни. Аз просто съм достатъчно старомоден и искам сам да позяпам нещата. Картите и снимките не дават всичко.
— Казаха ми, че мисията ни е просто да летим направо и с постоянна височина, никакви кръгове и други подобни, за да не ядосваме някои хора. — Хубавото на училището по летене беше, че можеше да се очаква самолетите му да бъдат видени къде ли не. Но ако един от тези самолети покаже особен интерес към конкретни хора, те можеха да си запишат регистрационния му номер и да отидат до летището, за да попитат защо. Хората, които живееха в Меделин, не се славеха с учтиви въпроси. Ларсон не се боеше от тях. Докато поддържаше прикритието си, знаеше, че няма много причини за тревога. В същото време той беше професионалист, а професионалистите са внимателни, особено ако искат да живеят дълго.
— Добре звучи. — Кларк също знаеше тези неща. Беше успял да остарее в трудния си бизнес, като поемаше само необходимите рискове. Те му стигаха. Не беше много по-различно, отколкото ако играеше лотария. Въпреки че човек имаше малко шансове да улучи правилния номер, ако той играе играта достатъчно дълго, правилният — или неправилният — номер щеше да се падне, независимо колко е внимателен човек. Само дето в тази лотария наградата не е в пари. Наградата беше необозначен плитък гроб, който човек получава само ако врагът не е забравил някои неща за религията.
Той не можеше да реши дали харесва мисията си, или не. От една страна, целта си струваше. От друга… но на Кларк не му плащаха, за да прави подобни преценки. Плащаха му да върши работа, а не да мисли много за нея. Това беше главният проблем с тайните операции. Човек рискува живота си по преценка на други. Добре беше да знае защо рискува, но онези, които вземаха решенията, казваха, че познанието често пъти прави работата по-опасна. Оперативните работници не винаги го вярваха. Точно сега Кларк имаше този проблем.
Самолетът „Туин Бийч“ беше паркиран в частта на международното летище Елдорадо, където имаше самолети от всякакви размери. Не се изискваше много интелект, за да може човек правилно да прецени за какво се използват те. Имаше прекалено много скъпи коли и много повече скъпи самолети, които едва ли можеха изцяло да принадлежат на старите богаташи. Това бяха играчките на парвенютата. Погледът на Кларк се плъзна по тях, на лицето му се четеше слаб интерес.