— Зная за безскрупулността. Какво ще ми кажеш за мозъците?
— Умни са, колкото е необходимо. Каквито мозъци не им стигат, си ги купуват. Могат да купят всичко, всеки. Недей да ги подценяваш. Системите им за сигурност са на най-съвременно ниво, както онези, които слагаме на силозите на междуконтиненталните балистични ракети… по дяволите, може би са по-добри и от тях. Охраняват ги така добре, както ние нашия президент, само че техните стрелци не са ограничени от правила за въздържане. Предполагам, че най-добрият показател за мозъка им е, че са се съюзили, за да образуват Картела. Достатъчно умни са, за да разбират, че войните между бандите струват скъпо на всички, и затова са образували свободен съюз. Не е идеален, но върши работа. Хората, които се опитват да се наместят в бизнеса, обикновено умират. Меделин е град, където се умира лесно.
— Полицията? Съдилищата?
— Местните хора са се опитвали. Много мъртви полицаи и много мъртви съдии го доказват — каза Ларсон, като поклати глава. — Ужасно е трудно за хората да продължават усилията си, след като не се виждат никакви резултати. След това идва и моментът с парите. Колко често може един човек да пренебрегне куфар, пълен с необложени с данък стодоларови банкноти? Особено ако другият вариант е сигурна смърт за него и семейството му. Картелът е умен, приятелю, и търпелив. Притежава всичките необходими средства и е достатъчно безскрупулен, за да стресне дори нацистки ветеран. В крайна сметка това е доста сериозен враг. — Ларсон посочи едно сивкаво петно в далечината. — Там е Меделин. Наркотиците са в този малък град в долината. Една ядрена ракета би разрешила проблема, да кажем около два мегатона, експлозия във въздуха на височина хиляда и двеста метра над нивото на земята. Чудя се дали хората от останалата част на страната биха били против.
Това накара пътника да погледне към пилота. Ларсон живееше тук, познаваше много хора, а дори и харесваше някои от тях, както каза преди малко. Но омразата му към тях понякога се показваше под покривката на професионалното му безпристрастие. Лицемерие от най-добра проба. Кларк реши, че това момче има истинско бъдеще в ЦРУ. Мозък и страст. Ако знаеше как да поддържа равновесие между тези две неща, можеше да се развие много. Кларк бръкна в чантата си, за да извади фотоапарат и бинокъл. Вниманието му не беше насочено към самия град.
— Хубави места, нали?
Наркобароните непрекъснато ставаха все по-загрижени за сигурността. Дърветата по върховете на хълмовете около града бяха прочистени. Кларк преброи около една дузина нови къщи. „Къщи“ — помисли си той и изсумтя. Думата крепости подхождаше повече. Огромни жилищни помещения, оградени с ниски стени, които от своя страна бяха обкръжени от стотици метри прочистени стръмни склонове. Това, което хората намираха за живописно в италианските види, беше елегантното им разположение. Винаги на върха на хълм или планина. Лесно може човек да си представи колко работа е необходима за такова красиво място — разчистване на дърветата, мъкнене на каменни блокове нагоре по склона, за да може накрая да бъде осигурена внушителна гледка на много мили от върха. Но крепостите и селата не са били построени на такива места за развлечение. Тези къщи — също. Височините означаваха, че никой не може да ги достигне, без да бъде забелязан. Прочистената земя около къщите беше позната в армията със стегнатото наименование „зона за убиване“, поле за стрелба с автоматични оръжия. Всяка къща имаше само един път до една врата. Стените бяха от камък, който може да спре куршуми до петдесети калибър. Видя през бинокъла, че непосредствено от вътрешната страна на всяка стена има чакълена или циментова пътека за охраната. На една цяла рота обучени пехотинци нямаше да й е лесно да превземе една от тези хасиенди. „Може би нападение с хеликоптер, подкрепяно от минохвъргачки и щурмови хеликоптери… Господи — помисли си Кларк, — за какво мисля аз?“