Чавес не се изненада от факта, че Браун е единственият очевидно нелатиноамериканец наоколо. Но не знаеше защо не се изненада. Четирима други се приближаваха към строя. Те бяха инструктори по физическа подготовка. Човек винаги може да ги познае по чистите им бели тениски и сигурността, че могат да смажат всекиго.
— Надявам се, че всички сте се наспали добре — продължи Браун. — Ще започнем деня с малко упражнение…
— Разбира се — промърмори Вега, — май е по-добре да си умрем преди закуска.
— Откога си тук? — тихо попита Динг.
— Втори ден ми е. Господи, надявам се да стане по-леко. Офицерите трябва да са били тук най-малко една седмица — не повръщат след бягането.
— …и хубаво малко тичане от три мили през планината — завърши Браун.
— Това не е много — отбеляза Чавес.
— Вчера и аз казвах същото — отговори Вега. — Слава богу, че отказах цигарите.
Динг не знаеше как да реагира на това. Вега беше лек пехотинец от 10-и планински полк и се предполагаше, че както самият него може да се движи цяло денонощие с двадесетина килограма екипировка на гърба си. Но въздухът беше доста рядък, достатъчно, за да накара Чавес да се чуди на каква надморска височина се намират.
Започнаха с нормалната дневна доза и няколкото повторения не бяха чак толкова трудни, въпреки че Чавес се поизпоти. Но от бягането му стана ясно колко трудни ще бъдат нещата. С изгрева на слънцето над планините почувства що за място е това. Лагерът се гушеше в дъното на долина и обхващаше двадесетина декара почти равна земя. Всичко останало изглеждаше вертикално, но като се вгледа, видя, че склоновете се спускат под четиридесет и пет градуса и по тях са накацали проскубани малки борчета, които никога няма да надраснат височината на новогодишна елха. Четирите взвода, всеки воден от инструктор и капитан, се отправиха в различни посоки нагоре по коларски пътища, прокарани в планината. Чавес прецени, че на първата миля са изкачили над сто и петдесет метра, бягайки по многобройните завои, които водеха до скалист хълм. Инструкторът не се притесняваше да пее обичайните неща, с които се съпровождаше бягането в строй. Пък и нямаше кой знае какъв строй, просто единична колона мъже, опитващи се да не изостават от един робот без лице, чиято бяла тениска ги подканваше да вървят напред към разрухата. Чавес, който всеки ден от две години насам беше пробягвал най-малко три мили, сега се задъхваше след първата. Искаше да каже нещо като „Тук няма никакъв шибан въздух!“, но не искаше да губи кислород. Нуждаеше се от всяка малка молекула в кръвообращението си. Инструкторът се спря при хълма, за да провери дали всички са по местата си, и Чавес, който упорито бягаше на място, има възможност да види изглед, достоен за снимка на Ансел Адамс19. В пълната светлина на утринното слънце гледката беше дори по-хубава. Но единствената му мисъл сега, когато виждаше на разстояние четиридесет мили, беше страх, че вероятно ще трябва да ги пробяга всичките.
„Господи, мислех си, че съм във форма!“
„По дяволите, във форма съм.“
Следващата миля минаваше по един хребет на изток и слънцето причиняваше болка на очите им, които трябваше да бъдат отворени. Бягаха по тясна пътека, излизането от която можеше да означава доста болезнено падане. Инструкторът постепенно ускоряваше темпото или поне така изглеждаше, докато не спря при следващия хълм.
— Мърдайте краката! — сопна се на онези, които не бяха изостанали от него. Имаше двама изостанали, които според Чавес бяха от новодошлите и се намираха само на двадесетина метра след другите. По лицата им се четяха срамът и решимостта да настигнат другите.
— Окей, хора, оттук ще се движим по надолнище.
И по-голямата част беше надолнище, но от това бягането само ставаше по-опасно. Краката, омекнали от умората, идваща от кислородния глад, трябваше да преодоляват надолнище, което се променяше от умерено в опасно стръмно с доста ронливи камъни за невнимателните. Тук инструкторът намали темпото заради безопасността, както решиха всички. Капитанът пропусна хората си пред себе си и започна да бяга в края на колоната, за да ги наглежда. Сега лагерът се виждаше. Пет постройки. От един комин се издигаше дим с обещание за закуска. Чавес видя площадка за кацане на хеликоптери, шест автомобила — все с четворно предаване — и нещо, подобно на стрелбище. Не се виждаше никакъв признак за живот и сержантът разбра, че дори при онази гледка не беше видял никакви сгради, намиращи се на по-малко от пет-шест мили. Не беше трудно да се досети защо районът е така рядко населен. Но в момента нямаше време и енергия за размисъл. С очи, фиксирани върху пътеката, Динг Чавес концентрираше вниманието си върху темпото и местата, на които стъпва. Изравни се с един от предишните изостанали и започна да го наблюдава. Чавес вече мислеше за взвода като за свой, а войниците трябва да се грижат един за друг. Но човекът беше се стегнал. Бягаше с изправена глава, решително стиснал длани в здрави юмруци, а мощните му издишвания показваха намерението му да стигне до лагера, към който се приближаваха по вече равната пътека. От другата страна на лагера се приближаваше друга група.