— Властта.
Кларк кимна.
— Рано или късно ще прекалят с дозата. Тогава някой ще помисли сериозно по това, което току-що предложих. Когато влезеш при големите, правилата малко се променят. Разбира се, това е политическо решение.
Той беше господар на всичко пред себе си. Или поне тази фраза му дойде на ума и както е с всички подобни афоризми, можеше да бъде вярна и в същото време невярна. Долината, към която гледаше, не беше негова, парцелът земя, на който стоеше, бе по-малко от хиляда хектара, а перспективата включваше милион хектара. Но никой от хората, които обитаваха земята пред погледа му, не можеше да продължи да живее, ако той решеше иначе. Това беше единствената власт, която имаше значение, и той беше я упражнявал твърде много пъти, за да може да ги преброи. Леко мръдване на китката, небрежна забележка на някой съдружник, и всичко беше готово. Той никога не се отнасяше небрежно към това нещо — смъртта е сериозна работа, — но знаеше, че може да бъде и небрежен. Знаеше, че това е власт, от която човек може да полудее. Виждал беше на няколко пъти да се случва на негови съдружници, за което те съжаляваха. Но той беше светски човек и бе следвал история. Необичайно беше за хората, ангажирани в работа като неговата, да имат облагите от доброто обучение, което му наложи баща му. Най-много съжаляваше за това, че не можа да му благодари. Благодарение на образованието си той разбираше пазарните сили и тенденции не по-зле от университетските преподаватели. Разбираше и историческите сили, които ги бяха предизвикали. Учеше марксизъм, въпреки че отхвърляше виждането на марксистите. Поради множество причини знаеше, че там се съдържа зрънце истина, примесена с политически бръщолевения. Останалата част от професионалното му образование беше така нареченото „обучение на работното място“. Докато баща му помагаше за изобретяване на напълно нов начин за водене на бизнеса, той беше наблюдавал, съветвал и действал. Изследвал беше нови пазари под напътствията на баща си и доби авторитета на човек, който планира внимателно и щателно, когото често пъти издирват, но никога не хващат. Арестуван беше само веднъж, но след като двама от свидетелите бяха починали, останалите започнаха да забравят и с това приключи работата му с полицията и съдилищата.
Считаше себе си за нещо, дошло от друг век — един класически капиталист крадец. Преди сто години те бяха прокарали железопътни релси през Съединените щати — той беше истински експерт по тази страна — и смазали всичко по пътя си. Индианските племена — третирани като двукраки версии на равнинния бизон — били пометени. Професионалните съюзи — неутрализирани с помощта на наети гангстери. Правителствата — подкупвани и събаряни. Пресата — оставена да лае твърде дълго, докато в лая й се заслушали твърде много хора. Той се беше поучил от този пример. Местната преса вече не си отваряше много устата, след като разбра, че членовете й са смъртни. Железопътните барони бяха си построили дворци — зимни в Ню Йорк и летни „вилички“ в Нюпорт. Разбира се, той имаше проблеми, пред които те не са се изправяли, но всеки исторически модел се разпадаше, ако човек го използва твърде дълго. Решил беше да игнорира и факта, че хора като Гулд23 и Хариман24 бяха направили нещо полезно, а не разрушително за обществата си. Друг урок, който научи от миналия век, беше, че убийствената конкуренция е загуба на време. Беше убедил баща си да преговаря с конкурентите си. Умна идея за време, когато външната опасност правеше кооперирането примамливо. По-добре да си сътрудничат, отколкото да пилеят време, пари, енергия и кръв — и да станат още по-уязвими. И това се оказа успешно.
Той се казваше Ернесто Ескобедо. Беше един от многото в Картела, но повечето от равните нему признаваха, че неговият глас бе този, който се слушаше. Може не всички да бяха съгласни, не всички да се прегъваха пред волята му, но идеите му винаги получаваха вниманието, което заслужаваха, защото ефективността им беше доказана. Картелът нямаше ръководител, тъй като не беше еднолично предприятие, а по-скоро съюз от босове, които действаха в тясно сътрудничество. Почти като комитет, но не съвсем; почти като приятели, но и това не беше съвсем така. Налагаше се сравнението с американската мафия, но Картелът беше както по-цивилизован, така и по-жесток от нея. Ескобедо би казал, че Картелът е организиран по-ефективно и е по-енергичен. А това различава младите и жизнени организации от по-старите и феодални структури.
Знаеше, че синовете на железопътните барони са използвали богатството, натрупано от предните си, за да образуват елитна власт, която ръководеше нацията си, „служейки й“. Но той не желаеше да остави такова наследство на синовете си. Пък и самият Ескобедо беше от второто поколение. Нещата сега се движеха малко по-бързо. Натрупването на голямо богатство вече не изискваше цял живот и затова Ернесто си казваше, че не може да остави такова наследство на синовете си. Можеше сам да притежава всичко. Първата стъпка към постигането на всяка цел беше да реши, че тя е възможна. Отдавна беше стигнал до това решение.