Целта му беше да го осъществи. Ескобедо беше четиридесетгодишен и притежаваше необичайна енергия и самоувереност. Никога не беше използвал продукта, който продаваше на други — успокояваше съвестта си с вино, при това доста рядко. Една-две чаши на вечеря, може би някоя чашка концентрат на делови събрания с колегите си, но по-често вземаше „Перие“25. Това беше му извоювало повече уважение между съдружниците. Всички знаеха, че Ескобедо е трезв, сериозен човек. Тренираше редовно и обръщаше внимание на външността си. Беше пушил, но още в младостта си се отказа от този навик. Спазваше диета. Майка му, на седемдесет и три години, все още беше жива и жизнена; нейната майка бе същата на деветдесет и една. Миналата седмица баща му би навършил седемдесет и пет, ако не… Но хората, които спряха живота на баща му, заплатиха безжалостна цена за престъплението си заедно с целите си семейства. И повечето от тях умряха от ръката на Ескобедо. Спомняше си със синовна обич как изнасили жената на последния от тях пред очите му и как уби нея и двете му деца, преди оня да затвори очи за последен път. Не изпитваше удоволствие от убиването на жени и деца, но такива неща бяха необходими. Показа на оня човек кой е по-силният, а и след като се пръсна слух за подвига му, нямаше вероятност семейството му някога да бъде притеснявано. Не му беше приятно да прави това, но от историята знаеше, че суровите уроци се помнят дълго. Онези, които не могат да ги преподават, не са уважавани. Ескобедо най-много от всичко искаше уважение. Личното му участие в уреждането на тази конкретна сметка, вместо да я остави на наемниците, му спечели значително уважение в организацията. Съдружниците му казваха, че Ернесто може да мисли, но той знаеше и как да довежда нещата докрай.
Богатството му беше толкова голямо, че нямаше смисъл да бъде броено. Имаше божествената сила да дава живот и смърт. Имаше красива жена и трима чудесни синове. Когато брачното ложе загуби привлекателността си, можеше да избира между няколко метреси. Притежаваше всяка луксозна вещ, която можеше да се купи с пари. Къщи в града под себе си. Тази крепост на върха на хълма и имения до морето, всъщност до двете морета, защото Колумбия граничи с два огромни океана. В именията си имаше конюшни, пълни с арабски коне. Някои от съдружниците му имаха частни кориди, но този спорт никога не беше го привличал. Стреляше отлично и бе ходил на лов за всички видове животни, които страната му предлагаше, включително и хора. Казваше си, че би трябвало да е удовлетворен. Но не беше.
Американските железопътни магнати са обикаляли света, канели са ги в кралските дворове на Европа, оженили са децата си за наследници на благороднически родове — знаеше, че това е цинично упражнение, но някак си достойно — той напълно го разбираше. Тези свободи му бяха забранени и въпреки че причините бяха достатъчно очевидни, той се чувстваше обиден, че човек с власт и богатство като неговото може да няма достъп до нещо. Въпреки всичко, което беше постигнал, в живота му все още имаше ограничения и, още по-лошо, бяха наложени от хора с по-малка власт. Двадесет години по-рано беше избрал своя път към величието и въпреки очевидния си успех фактът, че е избрал този път, му забраняваше плодовете, които желаеше, защото по-нисшестоящи мъже не го одобряваха.
Не винаги е било така. Един от големите железопътни магнати някога е казал: „Закон ли? Какво ме интересува законът?“ И му се беше разминало, бе пътувал на воля и имал авторитет на велик човек.
„В такъв случай на мен защо не ми се разминава?“ — питаше се Ескобедо. Не беше глупав, още по-малко безразсъден, но не беше стигнал дотук, за да позволява на други да налагат правила върху живота му. Всъщност Ернесто беше нарушавал всяко правило, което си искаше, и от това забогатя. Реши, че е стигнал дотук, като си е създавал собствени правила. Трябва да се научи да създава нови. Щяха да свикнат с наложени от него условия. Уморен беше от правилата на другите. След като взе това решение, започна да изследва различни методи.
Какво се оказваше сполучливо за другите?
Най-очевидният отговор беше успехът. Каквото не можеш да победиш, трябва да го признаеш. В международната политика почти липсват правила, както във всяка авантюра, освен най-важното — успеха. Няма страна на света, която да не се е договаряла с убийци. Просто трябва въпросните убийци да са ефективни. Убий няколко милиона души, и ставаш държавник. Не се ли кланяше всяка страна в света пред китайците — а те не бяха ли убили милиони хора от собствените си хора? Америка не търсеше ли начин да е добре с руснаците — а те не са ли избили милиони от собствените си хора? По времето на Картър американците поддържаха режима на Пол Пот, който беше избил милиони камбоджанци. При Рейгън Америка искаше да постигне временно споразумение със същите иранци, които убиха толкова много хора от собствения си народ, включително и повечето от онези, които считаха Америка за приятел — и бяха изоставени. Америка се сприятеляваше с диктатори с кървави ръце — някои с леви, а някои с десни уклони — в името на realpolitic26, като отказваше да подкрепи умерените в политическо отношение, независимо дали са с леви или десни предпочитания, защото може да не са достатъчно активни. Всяка страна, на която в такава степен й липсват принципи, би могла да приеме и него, и съдружниците му, нали? Според Ернесто това беше основната истина за Америка. Докато той имаше принципи, от които не се отклоняваше никога, Америка нямаше такива.
26
Realpolitic (нем.) — практическа политика, основаваща се на реалностите, а не на морални или етични идеи. — Б.пр.