Краката му все още бяха сковани, когато излезе, за да получи колата — можеше да се качи на летищния микробус, но беше седял твърде дълго. Влажната жега на късния пролетен ден му напомни за дома. Не че си спомняше Куба с кой знае каква обич, но правителството му беше дало обучението, необходимо за сегашната му работа. Всички училищни часове по марксизъм-ленинизъм, в които казваха на хората, които едва намираха храна, че живеят в рая. В случая с Кортес; те бяха имали въздействие в друга насока — казваха му какво трябва да иска от живота. Обучението в DGI му беше дало вкуса към привилегиите, а непрекъснатите политически инструктажи караха правителството да му изглежда още по-гротескно в исканията и целите си. Но той беше играл играта и научи това, което искаше, като замени младостта си за оперативна подготовка. Изучаваше структурите на капиталистическите общества, как да прониква в тях и да ги унищожава, като напипваше силните и слабите им места. Контрастът между двете системи порази бившия полковник. Относителната бедност на Пуерто Рико му беше изглеждала като рай дори когато работеше заедно с полковник Ойеда и диваците мачетероси, за да го отхвърли и замени с кубинската версия на социализъм. Кортес поклати глава весело и тръгна към паркинга.
На шест метра над главата на кубинеца Лиз Мъри остави съпруг си зад микробус, пълен с туристи. Едва намериха време за една бърза целувка. Тя имаше да върши разни неща, а полетът на Дан щеше да бъде обявен след десет минути.
— Трябва да се върна утре следобед — каза той на излизане.
— Добре — отговори Лиз. — Не забравяй за ония от фирмата за пренасяне на мебели.
— Добре. — Дан затвори вратата и изкачи три стъпала. — Искам да кажа, че няма да забравя, скъпа … — Обърна се точно навреме, за да види жена си, която се засмя и замина. Отново го прецака. „Не е честно — оплака се на себе си той. — Връщат те от Лондон, натресват ти голямо повишение и още на втория ден те накисват в най-голямата каша.“
Премина през автоматичните врати на терминала и видя телевизионен екран с информация за неговия полет. Носеше само една чанта, която беше достатъчно малка, за да може да я вземе със себе си в самолета. Вече беше прегледал писмените материали. Бяха изпратени по факса във Вашингтон от оперативната служба в град Мобайл и за тях се говореше доста в сградата на Хувър27.
Следващият етап беше преминаването през металния детектор. Всъщност той го подмина. Служителят каза обичайното „Извинете, сър“ и Мъри вдигна значката си, на която пишеше, че той е Даниъл Е. Мъри, заместник-директор на Федералното бюро за разследване. Нямаше как да мине през металния детектор с автоматичния пистолет „Смит и Уесън“, закачен на колана му. Хората по летищата бяха склонни към нервност, ако той покаже това, което носи. Не че стреляше толкова добре с него. Той дори все още не беше се преквалифицирал. Това трябваше да стане през следващата седмица. Не бяха толкова строги на тази тема спрямо висшето ръководство на ФБР — сега основната трудова опасност за него идваше от телбодите, — но макар Мъри да не беше суетен за много неща, стрелковите умения бяха едно от тях. Макар и без особена причина Мъри се притесняваше. След четири години, прекарани в Лондон като аташе по правните въпроси, знаеше, че се нуждае от сериозна практика, преди отново да може да стреля „експертно“ с всяка ръка, особено с нов пистолет. Възлюбеният му Колт Питон .357 беше пенсиониран. ФБР преминаваше към автоматични пистолети и при пристигането в новата си канцелария откри на бюрото си гравиран пистолет Смит и Уесън, завит като подарък. Уреден му беше от приятеля му Бил Шоу, новоназначения заместник-директор по разследванията. Бил винаги си беше страхотен. Мъри прехвърли чантата в лявата си ръка и тайно провери дали пистолетът си е на мястото, както обикновеният гражданин би проверил портфейла си. Единственият недостатък на Лондон беше, че не можеше да носи оръжие. Както всеки американски полицай, Мъри се чувстваше гол без пистолет, въпреки че никога не бе имал причина да го използва в бойна обстановка. Сега ако не друго, можеше да направи така, че този полет да не отиде до Куба. Но, разбира се, вече нямаше да има много възможности да обезпечава спазването на закона на място. Избра кресло близо до изходната врата на самолета и си помисли, че сега е част от ръководството, което е друг начин да се каже, че е твърде стар, за да е полезен. Нямаше да се доближи до работа по истински случай повече, отколкото сега. А работеше по сегашния случай само защото директорът беше видял папката и я предал на? Бил Шоу, който от своя страна желаеше да я разгледа някой, когото познава. Случаят обещаваше да бъде деликатен. Мъри започваше работа на новото си място с истински сложен случай.