— Никой — призна си Брайт. — Нито ние, нито Агенцията за борба с наркотиците, нито местната полиция. Абсолютно нищо.
Мъри затвори папката и поклати глава, загледан в колите. Това беше само началната пукнатина в случая, която може да се превърне в много човекогодини следователска работа. „По дяволите! Ние все още дори не знаем какво точно търсим — помисли си заместник-директорът. — Знаем само, че в добрия кораб «Емпайър билдър» е имало един милион долара в използвани двадесет и петдесетдоларови банкноти.“ Толкова много пари в брой могат да означават само едно — но това не е вярно. Толкова много пари могат да означават много неща.
— Пристигнахме.
Влизането в базата беше лесно, а и Брайт знаеше пътя към пристана. От колата „Панаш“ изглеждаше доста голям, огромна бяла кула с яркооранжева лента и тъмни петна по средата. Мъри знаеше, че корабът е малък, но беше необходим голям океан, за да се разбере това. Когато той и Брайт излязоха от колата, някакъв човек, застанал в началото на мостика, се обади по телефона и след секунди при него се появи друг. Мъри го разпозна от папката. Вегенер.
Мъжът имаше разбъркани останки от някогашна червена коса, но сега тя беше изпъстрена с толкова сиво, че не се поддаваше на точно описание. Докато се изкачваше по алуминиевото мостче, агентът от ФБР си помисли, че той изглежда в добра форма, имаше малко тлъстини около кръста, но само толкова. Татуировката на ръката му сочеше, че е морж, а безстрастните му очи го характеризираха като човек, който не е свикнал на разпити от какъвто и да било вид.
— Добре дошли на борда. Казвам се Ред Вегенер — каза той с усмивка, която можеше да мине за учтива.
— Благодаря ви, капитане. Аз съм Дан Мъри, а това е Марк Брайт.
— Казаха ми, че сте от ФБР — отбеляза капитанът.
— Аз съм заместник-директор от Вашингтон. Марк е помощник специален агент, ръководител на службата в Мобайл. — Мъри видя, че лицето на Вегенер се промени.
— Е, зная защо сте тук. Нека идем в каютата ми, за да обсъдим нещата.
— От какво са тези черни петна по корпуса? — попита Дан, когато капитанът ги поведе. Имаше нещо в начина, по който каза това. Нещо… странно.
— Двигателят на една рибарска лодка се запалил. Случи се на пет мили встрани от нас снощи, когато бяхме тръгнали насам. Горивните резервоари избухнаха точно когато се приближихме. Извадихме късмет. Нямаше убити, но боцманът беше поизгорен.
— Какво стана с лодката? — попита Брайт.
— Не можехме да я спасим. Измъкването на екипажа беше доста трудно. — Вегенер отвори вратата за гостите си. — Понякога това е всичко, което може да се направи. Господа, желаете ли кафе?
Мъри отказа. Сега очите му наистина дълбаеха тези на капитана. Дан помисли, че той изглежда смутен. Неправилно чувство. Вегенер настани гостите си, а след това седна на стола зад бюрото си.
— Зная защо сте тук — обяви Ред. — За всичко съм виновен аз.
— Ъъ, капитане, преди да продължите… — опита се да каже Брайт.
— Правил съм някои истински глупости по мое време, но този път наистина я оплесках — продължи Вегенер, като запали лулата си. — Имате ли нещо против да запаля?
— Не, нищо — излъга Мъри. Не знаеше какво предстои, но разбра, че Брайт не мисли така. Той знаеше и още няколко неща. — Защо не ни разкажете какво стана?
Вегенер бръкна в бюрото си и извади нещо. Подхвърли го към Мъри. Беше пакет цигари.
— Един от нашите приятели изпусна това на палубата и накарах мой човек да му го върне. Предположих, че… е, вижте го сами. Искам да кажа, че изглежда като пакет цигари, нали така? А когато имаме хора в карцера, се предполага, че трябва да се отнасяме с тях както трябва. Затова им позволих да си получат цигарите обратно. Разбира се, това е марихуана. Затова, когато ги разпитвахме — особено онзи, който проговори, е, той беше надрусан много силно. По тази причина нещата се объркват, нали?
— Това не е всичко, нали, капитане? — невинно попита Мъри.
— Райли поотупа един от тях. Аз съм отговорен. Говорих със старшината за това. Оня, все му забравям името, отвратителният, е, той се изплю върху мен и Райли беше там. Райли се ядоса и го отупа малко. Не трябваше да го прави, но това е военна организация и когато се изплюеш върху командира, на бойците това може да не им хареса. Та Райли се поизпусна — но това стана на кораба ми и отговорността е моя.
Мъри и Брайт си размениха по един поглед. Заподозрените не бяха казали нищо за това.
— Капитане, не сме тук точно за това — каза след малко Мъри.
— О? — възкликна Вегенер. — Защо тогава?
— Те казват, че сте екзекутирали един от тях — отговори Брайт. За момент в каютата настъпи тишина. Мъри чуваше как някой някъде кове нещо, но най-силният шум идваше от климатичната инсталация.