— Значи това не се е случило — каза Мъри, но не като въпрос.
— Не, сър. Не се е случило — отговори Вегенер. Заместникът кимна с глава в подкрепа на капитана си.
— И вие желаете да потвърдите това под клетва?
— Разбира се, защо не?
— Ако нямате нищо против, бих искал да разговарям с един от вашите старшини. Онзи, който е „нападнал“…
— Райли на борда ли е? — попита заместника си Вегенер.
— Да. Работят с Португалеца нещо в трюма.
— Добре, хайде да отидем да го видим. — Вегенер се изправи и подкани с ръка посетителите си, за да го последват.
— Свободен ли съм, сър? Имам да свърша някои неща.
— Разбира се, заместник-капитане. Благодаря ти.
— Тъй вярно. Довиждане, господа — каза лейтенантът и се изгуби зад един ъгъл.
Разходката трая повече, отколкото Мъри очакваше. Трябваше да минат покрай две работни групи, които поправяха преградите. Старшинският отсек, наречен козарник поради древни и неизвестни причини, се намираше в задната част. Райли и Ореза, двамата най-старши от старшините на борда, деляха кабината, разположена до малкия салон, където сержантският състав се хранеше в относително спокойствие. Вегенер отвори вратата и от нея излезе облак дим. Боцманът беше захапал пура в зъбите си, а огромните му ръце се опитваха да боравят с една смешно малка отвертка. При появата на капитана и двамата станаха на крака.
— Свободно. Какво, по дяволите, е това?
— Португалеца го намери. — Райли подаде секстанта. — Съвсем стар е и се опитваме да го поправим.
— Как ви се струва — 1778 година, сър? — попита Ореза. — Секстант, направен от Хенри Еджуърт. Намерих го в един магазин за стари боклуци. Може да изкараме някой долар, ако го почистим.
Вегенер го огледа.
— 1778-а ли каза?
— Да, сър. Това е един от най-старите модели. Стъклото е счупено, но е лесно да се поправи. Зная един музей, където плащат много пари за такива неща… Но, разбира се, мога да го оставя и за себе си.
— Имаме гости — каза Вегенер. — Искат да разговарят за двамата, които заловихме.
Мъри и Брайт вдигнаха значките си. Дан забеляза един телефон в каютата. Разбра, че може би заместник-капитанът се е обадил, за да ги предупреди. Пурата на Райли още беше цяла.
— Няма проблем — отговори Ореза. — Какво ще правите с онези копелета?
— Това ще реши прокурорът — обади се Брайт. — От нас се иска да съберем сведенията по случая, а това означава, че трябва да установим какво сте правили, когато сте ги заловили.
— Е, в такъв случай трябва да разговаряте с мистър Уилкокс, сър. Той командваше групата, която се качи на борда — каза Райли. — Ние само изпълнявахме заповедите му.
— Лейтенант Уилкокс е в отпуск — вметна капитанът.
— А какво ще кажете за времето, когато ги докарахте на този кораб? — попита Брайт.
— О, това — призна си Райли. — Е, сгреших, но оня дребен минетчия… искам да кажа, че се изплю на ризата на капитана, а такива неща не се правят, нали знаете? Затова го понатупах малко. Може би не трябваше да го правя, но пък и този идиот трябваше да се държи възпитано.
— Не сме тук за това — обади се Мъри след малко. — Той казва, че сте го обесили.
— Обесили сме го? На какво? — попита Ореза.
— Мисля, че му викате нок.
— Искате да кажете… обесили, като в — е, обесили? За врата, така ли? — попита Райли.
— Точно така.
Смехът на боцмана прозвуча като гръмотевица.
— Сър, ако някога обеся някого, то на следващия ден той няма да се разхожда и да се оплаква от мен.
Мъри повтори разказа, който беше чул, почти дословно. Райли поклати глава.
— Тези неща не се правят така, сър.
— Какво искате да кажете?
— Значи последното нещо, което дребният е видял, е как приятелят му се люлее напред-назад, нали? Но тези неща не се правят така.
— Все още не разбирам.
— Когато обесите някого на кораб, трябва да му завържете краката и да пуснете от тях въже, което да тегли надолу — връзвате го за перилата или за някоя преграда, за да не се люлее. Трябва да направите това, сър. Имате нещо с тегло над… над петдесет килограма и ако то се люлее свободно, ще изпочупи разни неща. Затова го връзвате с две въжета, което означава, че го вдигате на макарата — разбирате, нали? — а след това изтегляте долното въже, за да го държите на мястото му съвсем плътно. В противен случай просто нещата не са както трябва. По дяволите, всеки го знае.