— А вие откъде го знаете? — попита Брайт, като опитваше да скрие раздразнението си.
— Сър, корабите плават във водата, или в тях се товари стока, а това е моята работа. Наричаме я моряшка професия. Представете си, че имаме нещо с тегло колкото един човек. Ще ли ви се то да се люлее като някакъв шибан полилей на дълга верига? Господи, та нали в един момент ще удари радара и ще го откъсне от мачтата. А и през онази нощ имаше буря. Не, в миналото са го правили, сякаш вдигат знаме — едно въже на върха на мачтата и друго — в долната част. Завържеш ли го както трябва, то няма да се люлее. Хей, ако някой на палубата остави нещо да се мята по този начин, аз ще му пръсна задника. Оборудването е скъпо. А ние не си го чупим просто за развлечение, сър. Какво мислиш за това, Португалец?
— Прав е, снощната буря беше доста силна — капитанът не ви ли е казал? Единствената причина да държим онези боклуци на борда беше, че не допуснахме хеликоптера да кацне и да ги вземе заради бурята. А и нямахме никакви работни групи на палубата, нали?
— Не — отговори Райли. — Не си показвахме носовете тази нощ. Искам да кажа, сър, че ако трябва, можем да излезем на работа дори и в ураган. Но щом не е необходимо, човек не излиза на палубата по време на буря просто така. Опасно е. По този начин се губят хора.
— Лошо ли беше времето същата вечер? — попита Мъри.
— Някои от новите хлапета я прекараха с глави, заврени в пликовете. Готвачът реши да сервира пържоли същата вечер — засмя се Ореза. — По това разбрахме, нали, Боб?
— Това е единственият начин — съгласи се Райли.
— Значи същата вечер не е имало и военен съд?
— А? — За момент Райли изглеждаше истински озадачен, а след това лицето му просветна. — О, искате да кажете, да ги осъдим честно, а след това да ги обесим, както в оная стара реклама за бирата?
— Само единия — подсети го Мъри.
— А защо не и двамата? И двамата са шибани убийци, нали? Вижте, сър, аз бях на борда на онази яхта и видях с очите си какво бяха направили. Ужасна каша. Вие може би виждате такива неща постоянно. Аз никога не бях виждал и бях потресен. Ако искате да бъдат обесени, аз ще го направя и на следващия ден няма да се оплакват. Добре де, може би не трябваше да хвърлям оня на перилото — изпуснах се — да, съжалявам. Но двамата малки смотаняци са очистили цяло семейство, а и може би е паднало и малко изнасилване. И аз имам семейство. Имам дъщери: Също и Португалеца. Искате да леем сълзи за тези двамата задници, но сте сбъркали мястото, сър. Сложете ги на електрическия стол и аз ще натисна ключа вместо вас.
— Значи не сте ги обесили? — попита Мъри.
— Сър, ще ми се да се бях досетил за това — обяви Райли. В края на краищата Ореза го беше измислил.
Мъри погледна Брайт, чието лице в момента имаше леко розов оттенък. Всичко беше минало дори по-спокойно, отколкото той очакваше. Е, предупредили го бяха, че капитанът е умен. Командването на кораб не се дава на идиоти — или поне не трябва.
— Добре, господа. Предполагам, че това дава отговор на всички въпроси, които имаме към вас за момента. Благодаря ви за сътрудничеството.
След миг Вегенер ги поведе към стълбата. Тримата мъже застанаха на мостчето. Мъри направи знак на Брайт да иде в колата, а след това се обърна към капитана.
— Всъщност на тази палуба кацат и излитат хеликоптери, така ли?
— Доста често. Но ми се иска да си имаме свой собствен.
— Мога ли да разгледам палубата, преди да си тръгна? Никога преди не съм бил на катер.
— Последвайте ме.
След по-малко от минута Мъри стоеше в центъра на палубата, точно на жълтия кръст, нарисуван върху неплъзгащата се черна повърхност на палубата. Вегенер обясняваше как работят светлините на станцията за управление, но Мъри разглеждаше мачтата, като пускаше въображаемо въже от нока към палубата. „Да — реши той, — достатъчно лесно е да го направи човек.“
— Капитане, заради самия вас ви казвам, че се надявам никога повече да не правите такива щуротии.
Вегенер се обърна изненадан.
— Какво искате да кажете?
— И двамата знаем какво искам да кажа.
— Вие вярвате на думите на онези двама…
— Да. Съдебните заседатели не биха повярвали. Или поне аз мисля така, въпреки че никога не се знае на какво може да повярват съдебните заседатели. Но вие сте го направили. Знам… с нищо не можете да ме разубедите.
— Какво ви кара да мислите…
— Капитане, работя във ФБР от двадесет и шест години. Чувал съм доста откачени неща, някои истински, някои измислени. Човек постепенно започва да долавя кое е истина и кое не. На мен ми се струва, че съвсем лесно можете да пуснете едно въже от онази макара горе дотук и ако застанете правилно срещу вълните, люлеенето няма да има никакво значение. В никакъв случай няма да пострада антената на радара, за която Райли така много се тревожеше. Както ви казах, не го правете отново. В този случай няма да ви закачаме, защото можем да проведем делото и без информацията, която ни предоставихте. Не си играйте с късмета. Е, сигурен съм, че няма да го правите. И открихте, че у този човек има повече, отколкото очаквахте, нали?