„Може би е лъскал много добре дръжките на вратите?“ — чудеше се Джак, когато привършваше доклада си.
Не че това имаше значение сега. Президентът беше го забелязал в екипа на Джеф Пелт. Когато Пелт се върна в академичните среди като шеф на международния отдел в калифорнийския университет — Кътър беше се плъзнал на неговото място така плавно, както кораб-разрушител до пристана.
Той седеше зад бюрото си в добре скроен костюм, като сърбаш кафето си от чаша, на която беше гравиран надписът „Белкнап“, за да напомня на околните, че някога е командвал този кръстосва Ако случайният посетител не забележеше чашата — малко случайни посетители идваха в канцеларията на съветника по въпросите на националната сигурност, — лявата стена беше щедро обсипана гравирани почетни таблички от корабите, на които беше служил, снимки с автографи, достатъчни за канцеларията на всеки холивудски агент. Военноморските офицери наричат това явление „стенат A3 ОБИЧАМ СЕБЕ СИ!“. И въпреки че повечето имат такива, обикновено са в домовете им.
Райън не харесваше много Кътър. Не харесваше и Пелт, но разликата беше, че Пелт бе почти толкова умен, колкото се мислеше. Кътър дори не напомняше за него. Адмиралът с трите звезди беше съвсем тъп, но не му стигаше интелект, за да го проумее. А Райън бе специален помощник, но не на президента. Това означаваше, ч той трябва да докладва на Кътър, независимо дали му харесва или не. Сега, когато шефът му бе в болница, той често щеше да изпълнява тази задача.
— Как е Гриър? — попита човекът. Говореше с носовия акцент на Нова Англия, който трябваше да е починал от естествена смърт преди много време, въпреки че акцентът беше единственото нещо у Кътър, против което Райън нямаше възражения. Той му напомняше за дните в колежа в Бостън.
— Още не са приключили изследванията. — Гласът на Райън издаваше тревогата му. Изглежда, ставаше дума за рак на панкреаса, от който оцеляваемостта беше около нула. Беше питал Кати з това и се опита да вкара шефа си в болницата „Джон Хопкинс“, но Гриър беше във военноморския флот, което означаваше, че трябва да замине за Бетесда. Но макар медицинският център на военноморските сили в Бетесда да беше най-добрата военноморска болница, все пак бе далеч от „Джон Хопкинс“.
— Ти ли ще го заместиш? — попита Кътър.
— Това е доста лош вкус, адмирале — обади се Ритър вместо него. — Докато отсъства адмирал Гриър, доктор Райън ще го представлява от време на време.
— Ако се справяте така добре, както с днешния доклад, ще можем да се сработим. Жалко за Гриър. Надявам се да се оправи. — В гласа му се долавяше толкова чувство, колкото ако човек пита за някоя улица.
„Сърдечен тип си, няма що — помисли си Райън, като затвори куфарчето си. — Басирам се, че екипажът на «Белкнап» просто е бил влюбен в теб.“ Но на Кътър не му плащаха да бъде сърдечен. Плащаха му да съветва президента, а на Райън плащаха да информира Кътър, а не да го обича.
Райън трябваше да си признае, че Кътър не беше глупак. Нямаше опит в областта на Райън, нито притежаваше острия като бръснач инстинкт за политическите задкулисни игри на Пелт, но за разлика от него Кътър обичаше да работи, без да се консултира с държавния департамент. Очевидно беше, че не разбира как функционира Съветският съюз. Причината да седи на този стол с висока облегалка беше, че се славеше като голям експерт в други области, от които президентът се вълнуваше в най-голяма степен. Тук интелектът на Райън го подведе. Върна се на това, какво е намислило КГБ в Централна Европа, вместо да продължи да следи идеята до логическия й завършек. Другата грешка на Джак беше по-основна. Кътър осъзнаваше, че съвсем не прилича на Пелт, и желаеше да промени нещата.
— Бих се радвал да ви видя отново, доктор Райън. Докладът беше добър. Ще привлека вниманието на президента върху тези неща. А сега моля да ни извините, но имаме да обсъждаме някои неща със заместник-директора по оперативните въпроси.
— Ще се видим в Ленгли, Джак — каза Ритър.
Райън кимна и излезе. Другите двама изчакаха вратата да се затвори. След това заместник-директорът по оперативните въпроси изложи своя доклад по операция „Увеселителна яхта“. Докладът трая двадесет минути.
— Е, как ще го координираме? — попита адмиралът.
— По обичайния начин. Единственото добро, което извлякохме от провала „Пустиня Едно“, беше, че там се доказа колко надеждна е спътниковата комуникационна връзка. Виждал ли си портативните апарати? — попита заместник-директорът по оперативните въпроси. — Те са стандартни за лековъоръжените войски.