— Не. Виждал съм само онези по корабите, но те не са преносими.
— Е, портативните се състоят от две части, антена с формата на X и малка телена стойка, която изглежда като направена от стари метални закачалки за дрехи. Произведен е нов апарат в раница, която тежи само шест килограма със слушалките. Има и морзов клавиш за в случай, че не желаеш да говориш твърде високо. Работи с една странична лента на суперзакодирана свръхвисока честота. Максимално сигурни са.
— Но как ще поддържаме секретността им? — Кътър се тревожеше за това.
— Ако районът е гъсто населен — уморено обясни Ритър, — противникът ще използва това. Те работят главно нощем, което значи, че нашите хора ще се излежават през деня и ще се движат насам-натам само през нощта. Обучени са и са оборудвани за такова нещо. Вижте, обмислили сме го. Тези хора вече са добре подготвени, а ние сме…
— Ами попълването на запасите?
— С хеликоптер — отговори Ритър. — Имаме хора за специални операции във Флорида.
— Аз все още мисля, че трябва да използваме морските пехотинци.
— Морската пехота има различна мисия. Вече, сме обсъждали този въпрос, адмирале. Тези хлапета са по-добре обучени, по-дрбре въоръжени, повечето от тях са били по подобни места, а е адски по-лесно да ги включим в програмата, без никой да забележи — обясни Ритър може би за двадесети път. Кътър не беше човек, който се вслушваше в думите на другите. Неговите собствени мнения биваха изказвани твърде шумно. Заместник-директорът по оперативните въпрос се чудеше как я кара с него президентът, но този въпрос не се нуждаеше от отговор: Шепотът на президента имаше много по-голяма сила от крясъка на всеки друг. Проблемът беше, че президентът често пъти разчиташе на идиоти да претворят желанията му в реалност. Ритър не би се изненадал да разбере, че мнението му за съветника по националната сигурност съвпада с това на Джак Райън, само дето Райън не знаеше защо има такова мнение.
— Е, операцията си е твоя — каза Кътър след малко. — Кога започва?
— След три седмици. Снощи ми докладваха. Нещата вървят чудесно. Вече притежават основните умения, от които се нуждаем. Сега въпросът е само да се изгладят специалните и да се добавят някои тънкости. Имахме късмет дотук. Дори никой не е наранен.
— А от колко време имате онова място?
— Тридесет години. Предназначено беше за радарна инсталация на противовъздушна отбрана, но спряха финансирането по някакви причини. Военновъздушните сили ни го дадоха и оттогава го използваме за обучение на агенти. Няма го в нито една бюджетна ведомост. Собственост е на чужда корпорация, която използваме за различни неща. През есента го даваме под наем като ловен лагер, представяш ли си? Дори ни носи печалба, което е още една причина да не е включено в бюджетния списък. Това достатъчно секретно ли е? При афганистанските истории ни беше от голям полза. Тогава правихме същите неща, както сега, и никой не е разбрал нищо…
— Три седмици.
Ритър кимна.
— Може би съвсем малко повече. Все още работим по координирането на спътниковото разузнаване и материалната ни база на земята.
— Дали ще стане? — попита риторично Кътър.
— Виж, адмирале, вече ти обясних това. Ако искаш да дадеш на президента някое вълшебно разрешение, ние нямаме такова. Това, което можем да направим, е да ги жилнем. Резултатът ще изглежда добре във вестниците, а ние ще спасим някой и друг живот. Лично аз смятам, че това си струва труда дори и да нямаме кой знае каква полза.
Кътър мислеше, че хубавото на Ритър е, дето не изказва очевидното. Щеше да има полза. Всички знаеха за какво става дума. Мисията не беше упражнение по цинизъм, макар някои да смятаха точно така.
— Какво ще кажеш за следенето на мястото с радари?
— Ще излитат само два самолета. Изпитват една нова система, наречена радар НВП — ниска вероятност от прехващане. Не зная подробностите, но благодарение на комбинация от гъвкавост на честотите, намалени странични плоскости и сравнително ниска мощност е много трудно емисиите от тези самолети да бъдат забелязани. Това ще обезсмисли антирадарното оборудване, което врагът е започнал да използва. Следователно можем с наземните си сили да оградим четири до шест летища и да разберем кога идва насам някоя пратка. Модифицираният радар Е-2 ще установи контакт с тях южно от Куба и ще ги следи по целия път, докато ги прехване пилотът на самолет „Ф-15“, за когото ти споменавах. Той е чернокож. Казват, че бил голям изтребител. От Ню Йорк е. Майка му била нападната от някакъв наркоман. Кашата била голяма. Разкъсали я цялата и починала. Била една от онези жени от гетата, които преуспяват и за които никога нищо не се чува. Три деца имала и всичките се издигнали. Пилотът-изтребител в момента е много ядосан. Ще работи за нас и няма да говори.