Кътър отвори чекмеджето на бюрото си и извади лист хартия с бланка, на която пишеше „Белия дом“. Измъкна позлатена химикалка от джоба си и написа пълномощно за Ритър в най-добрия си стил. „Упълномощен сте от президента…“ Адмиралът сгъна листа, сложи го в плик и го подаде през бюрото си.
— Благодаря, адмирале. — Ритър прибра плика в джоба на сакото си. — Ще те държа в течение.
— Внимавай някой да не види това — студено отговори Кътър.
— Зная какво е тайна, сър. Не забравяйте, че това ми е работата.
Ритър се изправи и излезе от стаята. Най-после се чувстваше добре. Задникът му беше защитен. Много хора във Вашингтон копнееха за това. Не сподели усещането си със съветника на президента по въпросите на националната сигурност, но не беше виновен, че Кътър не е обмислил нещата докрай.
Райън, на пет мили оттук, смяташе, че канцеларията на заместник-директора по разузнаването е студено и самотно място. Ето го бюфета и машинката, с която Джеймс Гриър правеше кафето си, съдийския стол с висока облегалка, на която възрастният мъж се облягаше, преди да изкаже професионалното си мнение за фактите и теорията или да се пошегува. Шефът му имаше страхотно чувсво за хумор. От него можеше да стане прекрасен учител — той всъщност беше учител, поне на Джак. Колко време беше минало? С шест години, откакто започна работа в ЦРУ. Познаваше Гриър малко от седем години и адмиралът до голяма степен се беше върнал в бащата, когото Джак загуби при самолетна катастрофа Чикаго. Райън идваше за съвет и напътствия тук. Колко пъти само.
През прозореца от седмия етаж дърветата изглеждаха зелени и летните им листа скриваха гледката към долината на река Потомак. Райън си помисли, че истински шантавите неща бяха ставали когато няма листа. Спомняше си как кръстосваше напред-назад дебелия килим, гледаше надолу към купчините сняг, натрупани снегорините, и търсеше отговора на някой труден въпрос, понякога успешно, понякога не.
Вицеадмирал Джеймс Гриър нямаше да доживее до другата з ма. Видял беше последния сняг, последната Коледа. Шефът на Райън лежеше в апартамента за важни персони във военноморски медицински център в Бетесда и все още беше с будно съзнание, още мислеше и се шегуваше. Но през последните три седмици отслабнал с шест килограма, а заради химиотерапията не може да приема никаква храна, освен каквото преминаваше през тръбичките, забити в ръцете му. И болката. Райън знаеше, че няма нищо по-лошо от това да гледаш болката на други хора. Виждал беше жена си и дъщеря си в такова състояние и усещането беше да по-лошо от когато самият той се намираше в болницата. Трудно му беше да иде на свиждане на адмирала, да гледа изопнатото лице, случайните стягания на крайниците, когато спазмите идваха и си отиваха, някои предизвикани от рака, някои от лекарствата. Гриър беше дотолкова член на семейството му, колкото… „Господи — сепна се Райън, — мисля за него като за свой баща.“ И щеше да мисли за него като за баща до самия край.
— Мама му стара! — тихо каза Райън, без да се усети.
— Знам какво искате да кажете, доктор Райън.
— Моля? — Джак се обърна. Шофьорът на адмирала (и негова охрана) седеше тихо до вратата, докато Джак вадеше някакви документи. Въпреки че Джак беше специалният помощник на Гриър практически негов заместник, трябваше да бъде наблюдаван, когато разглежда документи, предназначени за четене само от заместник-директора по разузнаването. Правилата в ЦРУ бяха строги, логични и ненарушими.
— Разбирам ви, сър. Бил съм с него единадесет години. Той е толкова приятел, колкото и шеф. Всяка Коледа купува по нещо за моите хлапета. И никога не забравя рождените дни. Смятате ли, че има някаква надежда?
— Кати накара един свой приятел да иде да го види. Професор Голдман. Ръс е от най-добрите, професор по онкология в „Хопкинс“, консултант в Националния здравен институт и още няколко такива. Казва, че шансът е едно на тридесет. Ракът се е разпространил твърде нашироко и твърде бързо, Майк. Най-много два месеца. Чудо ще бъде, ако изкара повече. — Райън почти се усмихна.