И така започна онова, което нямаше да спре скоро, а много хора на много места се движеха в посоки и се отправяха в мисии, които погрешно смятаха, че разбират. И по-добре. Бъдещето беше твърде страшно, за да мисли за него човек. Отвъд очакваната илюзорна линия на финала се намираха неща, чиято съдба беше определена от взетите тази сутрин решения и които, след като бяха решени, бе по-добре да останат тайна.
1.
ЦАРЯТ НА СПАСИТЕЛНИТЕ ОПЕРАЦИИ
Човек не можеше да го погледне, без да изпита гордост, каза си Ред Вегенер. Катерът на бреговата охрана „Панаш“ беше единствен по рода си, донякъде проектантска грешка, но пък негов. Трюмът му беше боядисан в същото блестящо бяло, какъвто е и цветът на айсбергите — с изключение на жълтата лента, която обозначаваше катера като собственост на бреговата охрана на Съединените щати. Дълъг осемдесет и пет метра, „Панаш“ не беше много голям, но беше неговият кораб. Най-големият, който някога беше командвал, и определено щеше да бъде последният. Вегенер бе най-старият капитан трети ранг от бреговата охрана, но пък беше царят на спасителните операции.
Кариерата му беше започнала както на много други хора в бреговата охрана. Младият мъж от канзаската ферма, в която отглеждаха пшеница, невиждал морето, влезе в службата за набиране на кадри за бреговата охрана още в деня, когато завърши гимназията. Не искаше животът му да премине в каране на трактори и комбайни и потърси нещо колкото е възможно по-различно от Канзас. Сержантът от бреговата охрана не бе успял да набере много хора, затова след седмица Вегенер започна кариерата си с едно пътуване с автобуса до Кейп Мей, Ню Джърси. Още помнеше думите на старши сержанта, който им обясни веруюто на офицера от бреговата охрана: „Трябва да излизате, а не да се връщате.“
В Кейп Мей Вегенер откри последното и най-доброто истинско училище за моряци в западния свят. Научи се как да се оправя с въжетата, да връзва моряшки възли, да гаси пожари, да влиза във водата след изваден от строя или изпаднал в паника лодкар, как да прави всичко точно както трябва от първия път и всеки път — или да рискува да не се завърне.
Когато завърши, го изпратиха на тихоокеанския бряг. В разстояние на година получи званието си помощник-боцман трети ранг.
Много отрано се установи, че Вегенер притежава един от най-редките природни дарове — моряшко око. Този всеобхватен термин означаваше, че ръцете, очите и мозъкът му можеха да работят в унисон, за да накарат катера да даде всичко, което се иска от него. Напътстван от един як старшина рулеви, той скоро командваше „своя“ тридесетметрова пристанищна патрулна лодка. За наистина трудните неща шефът идваше да наглежда деветнадесетгодишния сержант. От самото начало Вегенер беше показал, че е човек, комуто трябва да бъде обяснявано само веднъж.
Първите пет години, прекарани в униформа, сякаш бяха отминали като миг, докато той учеше професията си. Нямаше нищо наистина драматично. Всичко беше просто поредица от задачи, които беше изпълнил така, както е предписано, бързо и плавно. По времето, когато помисли и реши да продължи службата, се знаеше, че щом трябва да се свърши нещо трудно, неговото име е първото в списъка. Преди края на неговия втори мандат в армията офицерите по правило искаха мнението му за разни неща. Тогава той беше тридесетгодишен — един от най-младите помощник-боцмани във флотата — и успя да раздвижи някои връзки, една от които го направи командир на „Непобедим“, катер с дължина 15 метра, спечелил си славата, че на него може да се разчита. Неговият дом беше бурният бряг на Калифорния и точно там името на Вегенер се чу за първи път извън сферата на бреговата охрана. Ако някой рибар или яхтсмен изпаднеше в беда, „Непобедим“ някак си винаги се оказваше точно там. Често пъти се вдигаше и спускаше рязко през десетметрови вълни, а екипажът му се привързваше с въжета и спасителни пояси, но беше там и готов да свърши работата, а на кормилото стоеше червенокосият рулеви, захапал незапалената лула от шипково дърво. През тази своя първа година спаси живота най-малко на петнадесет души.
Броят нарасна на петдесет, преди да завърши службата си в самотната станция. След две години командваше своя собствена станция и притежаваше звание, за което мечтаят всички моряци — капитан, — въпреки че нямаше академия. Станцията се намираше на брега на малък поток, който се вливаше в най-големия океан на света, и той я ръководеше така стегнато, както и корабите. Инспектиращите офицери идваха тук не толкова да гледат как Вегенер върши работата си, а изобщо как тази работа трябва да бъде вършена.