— Намерил съм един свещеник, който се моли за него.
Мърдок кимна.
— Зная, че са приятели с отец Тим от Джорджтаун. Снощи беше в болницата, за да поиграят шах. Адмиралът го победи на четиридесет и осмия ход. Играли ли сте шах с него?
— Не съм от неговата класа и вероятно никога няма да бъда.
— Не, сър, от неговата класа сте — каза след малко Мърдок. — Или поне той казва така.
— Той си е такъв. — Райън поклати глава. По дяволите, Гриър не би искал те да говорят така. Имаше работа за вършене. Джак взе Ключа и отвори чекмеджето с папките в плота. Сложи връзката ключове върху бюрото, за да може Майк да я вземе, и протегна ръка, за да дръпне чекмеджето, но сгреши. Вместо чекмеджето той издърпа плъзгащата се плоскост, която можеше да се използва като повърхност за писане, въпреки че точно тази бе осеяна с петна от чашата за кафе на заместника по разузнаването. Почти в края й Райън видя картотечен картон, залепен с тиксо. С познатия почерк на Гриър на него бяха написани две комбинации от сейф. Гриър имаше специален служебен сейф, както и Ритър. Джак си спомни, че шефът му винаги се затрудняваше от ключалките с комбинации и навярно бе записал шифъра, за да не го забрави. Стори му се странно, че адмиралът е отбелязал комбинациите на своя сейф и на този на Ритър, но след малко реши, че така е разумно. Ако се наложи бързо да отворят сейфа на заместник-директора по операциите — например, ако Ритър бъде отвлечен и някой трябва да види какви секретни материали се намират вътре — този човек трябва да е много старши, някой като заместник-директора по разузнаването. Вероятно и Ритър знаеше комбинацията от личния сейф на заместника по разузнаването. Джак се зачуди кой ли още го знае. Отхвърли тази мисъл и бутна обратно плоскостта, след което отвори чекмеджето. В него имаше шест папки. Всички те имаха отношение към някои дългосрочни оценки за разузнаването, които адмиралът искаше да види. Нито една от папките не беше от особена важност. Всъщност материалите в тях съвсем не бяха толкова важни, но адмиралът щеше да има с какво да ангажира мисълта си. Екип от охраната на ЦРУ пазеше стаята му на смени, като по всяко време дежуряха двама и той можеше да работи и през малкото време, което му оставаше.
„По дяволите — ядоса се на себе си Джак. — Спри да мисли за това. По дяволите, той има шанс. Нищожен шанс, но по-добре, отколкото никакъв.“
Чавес никога не беше боравил с картечен пистолет. Личното оръжие винаги е било пушка М-16, на чиято цев често пъти се намираше и гранатомет. Знаеше как да стреля с „Триона“ — белгийското автоматично оръжие, което неотдавна попълни арсенала армията — и едно време стреляше безупречно с пистолет. Но картечните пистолети отдавна бяха излезли от употреба в армията, просто не бяха сериозно оръжие, от каквото се нуждае войникът.
Което не значи, че той не го харесваше. Пистолетът беше германски. МП-5 СД2, направен от „Хеклер и Кох“. Беше определено непривлекателен. Матовочерният гланц леко грапавееше на пипане и му липсваше възбуждащата страстите компактност на израелските узи. Но, от друга страна, пистолетът не е направен да изглежда добре, а да стреля добре. Да е надежден. Направен беше да е точен. За първи път вдигна пистолета и реши, че който и да е човекът проектирал това оръжие, е знаел всичко за стрелбата. Необичайно за германско оръжие, нямаше многобройните дребни части. Разглобяваше се лесно и бързо за почистване и обратното му сглобяване отнемаше по-малко от минута. Оръжието лежеше удобно на р мото му и той автоматично нагласи глава както трябва, за да гледа през кръгообразния мерник.
— Започнете стрелбата — заповяда мистър Джонсън.
Чавес беше включил на единична стрелба. Изстреля първия куршум, за да почувства спусъка. Той се задейства точно при усилие от около четири килограма и половина, откатът беше лек, насочен право назад, и пистолетът не отскочи нагоре, както правеха някои други оръжия. Разбира се, изстрелът премина право през главата на мишената-силует. Изстреля още един патрон и всичко се повтори. След това изстреля пет последователни куршума. Повтарящите се изстрели го накараха да се наклони назад на сантиметър-два но откатната пружина поемаше по-голямата част от силата на ударите. Погледна към мишената и видя седем дупки, наредени спретната група, като носа на тиквен фенер. Добре. След това постави селектора в положение за автоматична стрелба. Време бе за малко развлечение. Вкара три куршума в гърдите на мишената. Този път попаденията бяха на по-голямо разстояние едно от друг но всяко от тях би било фатално. Повече от три куршума означаваше загуба на патрони. Начинът му на мислене вероятно би се сторил странен на войника, но като пехотинец той знаеше, че патроните са нещо, което трябва да бъде носено. За да изпразни пълнителя с тридесет куршума, той започна да стреля към необозначените части на мишената и с удоволствие видя, че попаденията му са точно там, където желаеше.