— Скъпа, защо не се появи в живота ми по-рано? — Най-хубавото на пистолета беше, че вдигаше шум колкото пукането на сухи листа. Не че имаше заглушител. Самата цев представляваше заглушител. Чуваше се приглушеното тракане на затвора, а след това свистенето на куршума. Инструкторът им каза, че стрелят с дозвукови патрони. Чавес взе един от сандъчето. Куршумът беше с кух връх: изглеждаше така, сякаш в него може да се прави коктейл, и при удара в човешкото тяло сигурно се разплесква до големината на петаче. Смъртта от попадение в главата ще бъде мигновена, почти толкова бърза при попадение в гърдите, но ако от него очакват да стреля със заглушител, значи трябва да се цели в главата. Прецени, че може да го прави от разстояние петнадесет до осемнадесет метра — в идеални условия може би и повече, но войниците не очакват идеални условия. Очевидно от него ще се изисква да се доближи на петнадесет метра до целта си и да го просне без нито звук.
За каквото и да ги готвеха, съвсем сигурно бе, че не е, за да обучават други.
— Добре групирани попадения, Чавес — отбеляза инструкторът. Само още трима други мъже стояха на стрелковата линия. Във всеки взвод щеше да има само по двама стрелци с картечни пистолети. Двама с „Триони“ — Хулио носеше един от тях — и останалите с пушки М-16, две от които с монтирани гранатомети. Всички имаха и пистолети. Това изглеждаше странно, но независимо от тежестта Чавес нямаше нищо против.
— Този автомат наистина стреля добре, сър.
— Твой е. Добър ли си с пистолет?
— Средна работа. Обикновено не…
— Да. Зная. Е, всички ще се упражнявате. Пистолетите не стават за много неща, но има случаи, когато са доста подходящи. — Джонсън се извърна, за да говори на целия взвод. — Добре, вие, четиримата, елате насам. Искам всички да знаят как работят тези оръжия. Всеки трябва да бъде експерт.
Чавес предаде оръжието си на друг член на взвода и се върна на огневата линия. Все още се опитваше да проумее нещата. Пехотният бой е дело на смъртта на лично равнище, където обикновено можеше да се види какво прави човек и на кого го прави. Фактът, че Чавес не беше го правил, нямаше значение, защото това все още беше негова работа и организацията на взвода му позволяваше да разбере какви мисии ще изпълняват. Специални операции. Трябва да бъдат специални операции. Познаваше един човек, който беше служил в Делта Форс във Форт Браг. Специалните операции бяха просто изтънчени похвати на пехотата. Човек трябваше да се доближи много, да събори часовите и след това да удари като мълния. Ако всичко не свършеше до десетата секунда, то нещата ставаха малко по-вълнуващи от необходимото. Според Чавес смешното беше приликата с тактиката на уличните банди. При войниците нямаше честна игра. Човек се прокрадва и удря другите в гърба без предупреждение. Не им дава никак възможност да се защитят. Но това, което за едно хлапе от банда е страхливо, за войника е добра тактика. Чавес се усмихна на себе си Нещата не изглеждаха много честни, ако човек ги пошепне в тази светлина. Армията просто беше организирана по-добре, отколко една банда. И, разбира се, целите й се избираха от други. Единственото важно нещо в армията вероятно беше, че за някого в нея има смисъл. Същото беше вярно и за бандите, но армията трябваше да има смисъл за някоя важна личност, която знае какво прави. Дори ако това което прави, не е много разбираемо за самия него — както често се случва с войниците, — беше смислено за някой друг. Чавес не беше достатъчно стар, за да помни Виетнам.
Прелъстяването беше най-тъжната част от работата.
За това, както и за всичко останало в професията си, Кортес бе обучаван на студена обективност и деловитост. Но не съществуваше начин човек да е студено интимен — или поне не, ако желае да постигне нещо. Дори в академията на КГБ бяха разбрали това. Прекарваха часове в слушане на лекции за капаните — той си спомни с усмивка как руснаците се опитваха да обясняват на един латиноамериканец романтичните връзки. Вероятно климатът не им се отразяваше добре Човек пригажда подхода си към индивидуалните особености на целта в случая вдовица, която на четиридесет и осем години беше запази изненадващо добра външност, както и много от младостта си, за да се нуждае от компания вечер, когато децата отиваха да спят или излиза ха на среща, защото леглото й беше самотно място на изстинали спомени. Тя не беше първата му цел от този тип. У жените като нея винаги имаше нещо смело, както и нещо трагично. Трябваше да мисли — според обучението си, — че техните проблеми са си тяхна работа и негов шанс. Но как може човек да бъде интимен с такава жена, бе да усети болката й. Инструкторите от КГБ не бяха намерили отговор на този въпрос, въпреки че му показаха правилния подход. Трябва да покаже, че наскоро и той е претърпял такава загуба.