— Какво има?
На устните му се появи още една палава усмивка.
— Ето сега, отдадох ти се, а почти не зная коя си ти!
— Какво искаш да знаеш?
Засмя се и вдигна рамене:
— Нищо важно — искам да кажа, какво би могло да е по-важно от това, което току-що направи с мен? — Тя го целуна. Погали Отново потънаха в тишина. Кортес угаси цигарата си наполовна за да покаже, че цени мнението й. — Не ме бива много в тези неща.
— Наистина ли? — Сега беше неин ред да се засмее и негов да се изчерви.
— Различно е, Мойра. Когато бях млад, се считаше, че когато… считаше се, че няма значение, но… сега, след като не съм млад, не мога да бъда така… — Обзе го смущение. — Ако разрешиш, искам да разбера повече за теб, Мойра. Често идвам във Вашингтон и желая да… уморих се да бъда самотен. Уморих се от… искам да те опозная — каза убедително той. След това допълни с колебливо заекване, с тон на човек, който се надява, но се бои: — Ако разрешиш.
Тя го целуна нежно по бузата.
— Разрешавам.
Вместо да я прегърне силно, Кортес отпусна тялото си с не съвсем престорено облекчение. Мълча известно време, преди отново да се обади:
— Ти би трябвало да знаеш всичко за мен. Аз съм богат човек. Занимавам се с металорежещи машини и авточасти. Притежавам два завода, един в Коста Рика, другия във Венецуела. Това е сложен бизнес, не е опасен, но… е сложно, когато човек търгува с големите производители на автомобили. Имам двама по-млади братя, които също работят с мен. Е… а ти какво правиш?
— Ами аз съм изпълнителен секретар. От двадесет години работя като такава.
— О? И аз имам секретарка.
— И сигурно я гониш из канцеларията…
— Консуела е достатъчно стара, за да ми бъде майка. Работеше за баща ми. В Америка така ли се работи? Твоят шеф гони ли те из стаята? — попита той с лек намек на ревниво възмущение.
Мойра отново се засмя.
— Не съвсем. Аз работя за Емил Джейкъбс. Той е директорът на ФБР.
— Не съм го чувал — отново излъга той. — ФБР са федералните полицаи, това зная. Ти главната секретарка на всички шефове ли си?
— Не съвсем. Основно работата ми е да помагам на мистър Джейкъбс да се организира. Няма да повярваш какъв е графикът му — трябва да спазваме всички срещи и конференции. Сякаш сме жонгльори.
— Да, така е и с Консуела. Ако не е тя да бди над мен… — Кортес се засмя. — Ако трябваше да избирам между нея и някой от братята си, ще избера Консуела. Винаги мога да си наема директор за завода. Що за човек е този, Джейкъбс ли каза? Знаеш ли, когато бях малък, исках да стана полицай, да нося пистолет и да карам кола. Трябва да е страхотно да си шеф от полицията.
— Неговата работа преди всичко се състои в ровене из хартия — аз подреждам папките и пиша под негова диктовка. Когато човек е началник, преди всичко се занимава с бюджети и съвещания.
— Е, той сигурно има и по-приятни моменти, нали? Най-хубавото на полицейската работа трябва да е, че знаеш повече от другите. Кои са престъпниците и да ги преследваш.
— А също и други неща. Не се занимават само с полицейска работа. Имат си работа и с контрашпионажа. Преследват шпиони — добави тя.
— Това не го ли прави ЦРУ?
— Не. Разбира се, не мога да говоря за тези неща, но ФБР изпълнява тази функция. Всъщност няма значение кой я изпълнява и нещата съвсем не са като на телевизията. Те преди всичко са скучни. Постоянно чета докладите.
— Удивително — отбеляза удобно разположилият се Кортес. Тя притежава всички женски таланти, а и ме учи. Усмихна се окуражително, за да я накара да продължи. Спомни си, че оня идиот, който му я показа, го съветваше да използва пари. Кортес си помисли, че обучаващите го офицери от КГБ биха се гордели с метода му. КГБ винаги проявяваха пестеливост по отношение на парите.
— Кара ли те да работиш много? — попита след около минута той.
— Някои дни наистина се проточват, но той е много добър.
— Ако те кара да работиш много, ще си поговоря с мистър Джейкъбс. Ами какво ще стане, ако идвам във Вашингтон и не мога да те виждам, защото работиш?
— Ти наистина ли искаш…
— Мойра. — Гласът му промени тембъра си. Кортес разбра, че като за първа среща беше приложил твърде голям натиск. Всичко се разви много лесно и той зададе прекалено много въпроси. В края на краищата, самотна вдовица или не, това беше заможна и отговорна жена — и следователно интелигентна. Но тя беше и жена на чувствата и страстите. Той се премести. Видя въпроса на лицето „Отново ли?“ Усмихна се. „Отново.“
Този път беше по-малко търпелив, като мъж, който вече не изледва неизвестното. Вече се познаваха. Сега, след като знаеше какво харесва тя, ласките му имаха насоченост. След десетина минути тя бе забравила всичките му въпроси. Щеше да запомни неговия мирис и докосването му. Щеше да се наслаждава на прилива на върналата се младост. Щеше да се запита какво ли развитие ще има връзката им, но не и как беше започнала.