— Кои са те… кои са онези, които ще използваш?
— Не — поклати глава Кортес. — Казах ти, че самоличността на моите агенти трябва да остане тайна. Това е принцип при разузнавателните операции. В организацията си имате „уши“, а неконтролираните приказки ще компрометират възможността ни да събираме информацията, която ти е необходима, jefe31 — каза раболепно той. — Jefe, наел си ме заради уменията и опита ми. Трябва да ми позволиш да върша работата си както трябва. Ще разбереш качеството на източниците ми от информацията, която ти давам. Разбирам как се чувстваш. Това е нормално. Самият Кастро ми е задавал този въпрос и аз му отговорих по същия начин. Така трябва да бъде.
С тези думи Кортес си изкара едно изсумтяване. Ескобедо обичаше да бъде сравняван с държавен глава, особено такъв, който така успешно се е противопоставял на американците цяло едно поколение. Феликс знаеше, че на красивото лице сега ще има доволна усмивка, без да си дава труд да проверява. Отговорът му представляваше лъжа по две причини: Кастро никога не беше задавал този въпрос и нито Феликс, нито който и да е друг на острова би посмял да му откаже.
— Е, какво си научил?
— Нещо се готви — отговори той с небрежен, почти подигравателен глас. В края на краищата трябваше да оправдава заплатата си. — Американското правителство готви нова програма за разширяване на усилията им за възбрана. Моите източници все още нямат специфични данни, но това, което са чули, идва от различни места и вероятно е вярно. Другият ми източник ще може да потвърждава информацията, която получавам от първия. — Феликс знаеше, че напразно изнася тази лекция на Ескобедо. Вербуването на двама допълващи се агенти само в една мисия би му изкарало обсипано с цветя похвално писмо от която и да е разузнавателна служба.
— Какво ще ни струва информацията?
„Пари. Винаги за него всичко опира до парите“ — помисли си Кортес със затаена въздишка. Не е чудно, че се нуждае от професионалист за операциите по сигурността. Само един глупак може да мисли, че всичко се купува. От друга страна, имаше моменти, когато парите помагаха и макар да не знаеше, Ескобедо плащаше повече пари на американските си наемници и предатели, отколкото цялата комунистическа разузнавателна мрежа.
— По-добре е да изхарчим повече пари за един човек на високо държавно ниво, отколкото да ги пропилеем за много дребни функционери. Четвърт милион долара биха свършили отлична работа, за да вземем информацията, от която се нуждаем. — Разбира се, Кортес щеше да задържи по-голямата част от тези пари. Той имаше собствени разходи.
— Това ли е всичко? — попита с невярващ глас Ескобедо. — Аз плащам повече за…
— Защото хората ти никога не са използвали правилния подход, jefe. Плащаш на хората си заради поста, който заемат, а не за това какво знаят. Не си разработил систематичен подход за работа с враговете си. С подходяща информация можеш да използваш парите си много по-ефективно. Можеш да действаш стратегически вместо тактически — завърши Кортес, като натисна болното място.
— Да! Те трябва да разберат, че сме сила, с която трябва да се съобразяват.
Феликс си помисли не за първи път, че главната му цел е да вземе парите и да избяга… Може би една къща в Испания… Или пък да измести този самовлюбен шут. Това беше идея… Но не сега. Ескобедо може да е влюбен в себе си, но е умен, способен на бързи действия. Една от разликите между този човек и хората, които ръководеха бившата му служба, беше, че той не се боеше да вземе решение, и то бързо. Тук нямаше бюрокрация, нямаше многобройни бюра, през които трябваше да преминават съобщенията. Затова уважаваше el jefe. Той поне знаеше как да вземе решение. Вероятно КГБ са били такива някога, може би дори и американските разузнавателни организации, но вече не.
— Още една седмица — каза Ритър на съветника по националната сигурност.
— Радвам се да чуя, че нещата се придвижват — отговори адмиралът. — И какво ще стане след това?
— Защо ти не ми кажеш? Просто за да бъдат нещата ясни — предложи заместник-директорът по оперативните въпроси. Допълни предложението си с едно напомняне: — В края на краищата идеята за операцията беше твоя.
— Е, аз накарах директора Джейкъбс да я хареса — отговори Кътър, като се усмихна на собствената си хитрост. — Когато имаме готовност да продължим, искам да кажа, да натиснем бутона, Джейкъбс ще долети дотук, за да се срещне с главния прокурор. Посланикът казва, че колумбийците са съгласни с почти всичко. Те са по-отчаяни дори от нас и…