— Ти не си му…
— Не, Боб, посланикът не знае. Нали разбираш? — Очите му казваха: „Аз не съм идиотът, за когото ме вземаш.“ — Ако Джейкъбс може да им пробута тази идея, ние ще внедрим екипите си колкото може по-бързо. Искам да направя една промяна.
— Каква промяна?
— Въздушната страна на операцията. В твоя доклад пише, че вече се провеждат практически задачи за прехващане на цели.
— Отчасти — призна си Ритър. — Два или три пъти седмично.
— Необходимите средства вече са налице. Защо не задействаме тази част от операцията? Искам да кажа, че това може да ни помогне да разпознаем областите, в които искаме да пратим групите, да разработим оперативно разузнаване, такива работи.
— Бих предпочел да изчакам — предпазливо каза Ритър.
— Защо? Ако можем да идентифицираме най-често използваните зони, се намалява обикалянето, което се налага да правят групите. Това е най-големият оперативен риск, нали? Ето начин да разработим информация, която разширява цялата концепция на операцията.
Ритър си помисли, че проблемът на Кътър е, че копелето знае опасно много за операциите. По-лошото беше, че има властта да наложи волята си — а и спомени от неотдавнашното минало на Оперативния отдел. Какво беше казал преди няколко месеца? „Вашите най-добри операции през последните две години бяха от отдела на Гриър…“ С което искаше да каже — на Джак Райън, ярката изгряваща звезда на адмирала — и, както изглежда, вероятно новия заместник-директор по разузнаването. Това беше много лошо. Ритър истински ценеше колегата си от Разузнавателния отдел, но не обичаше чак толкова прекалено любезното протеже на Гриър. Но независимо от всичко беше вярно, че двата най-добри „преврата“ в ЦРУ бяха започнали в отделите, в които не би трябвало. Налагаше се Оперативният отдел отново да защити съществуването си. Ритър се чудеше дали Кътър не използва съзнателно този факт, за да го подтикне към действие. Реши, че навярно не е така. Кътър все още не знаеше достатъчно за вътрешните борби. Не че нямаше да го научи, разбира се.
— Твърде ранното започване е класическа грешка при полевите операции — неубедително каза заместник-директорът по оперативните въпроси.
— Но ние не започваме, нали? По същество това не са ли две отделни операции? — запита Кътър. — Въздушната част от операцията може да се провежда самостоятелно от онази в страната. Признавам, че ще бъде по-малко ефективна, но все още може да се проведе. Това не ни ли дава възможност да проверим по-малко рискованата част на плана, преди да започнем истински опасната? Не ни ли дава нещо, което да представим на колумбийците и да им покажем, че наистина сме сериозни.
„Твърде рано е“ — чу в главата си настойчив глас Ритър, но на лицето му се изписа нерешителност.
— Виж какво, искаш ли да повдигна въпроса пред президента? — попита Кътър.
— Той къде е днес? В Калифорния ли?
— На пътуване с политическа цел. Бих предпочел да не го притеснявам с такива неща, но…
Заместник-директорът по оперативните въпроси си помисли, че ситуацията е любопитна. Беше подценил Кътър, докато съветникът по въпросите на националната сигурност, изглежда, притежаваше голяма способност да се надценява. — Окей, печелиш. „Окото на орела“ започва вдругиден. Толкова време трябва, за да задвижим всички.
— А „Увеселителна лодка“?
— Още една седмица, за да приготвим групите. Четири дни, за да ги прехвърлим в Панама, да се срещнем с въздушните сили, да проверим системите за комуникация и така нататък.
Кътър се усмихна и протегна ръка към кафето си. Помисли си, че е време да заглади накърнената си гордост.
— Господи, колко хубаво е да се работи с истински професионалисти. Гледай на нещата откъм светлата им страна, Боб. Ще имаме на разположение две пълни седмици, за да разгледаме всяко нещо по въздушното трасе, и групите за внедряване ще имат по-добра представа къде има нужда от тях.
„Вече спечели, кучи сине. Трябва ли да слагаш сол в раната?“ — искаше да попита Ритър, Питаше се какво ли щеше да стане, ако се беше противопоставил на Кътър. Какво би казал президентът? Ритър се намираше в уязвимо положение. Беше мърморил достатъчно дълго и високо из обществото на разузнавачите, че ЦРУ не е провеждало сериозни полеви операции от… петнадесет години? Всичко зависеше от това, какво наричаш сериозно, нали така? Сега му даваха възможността и онова, което беше приятна тема за разговор на почивките за кафе по време на правителствените конференции на високо ниво, вече представляваше камъни в собствената му градина. Подобни полеви операции бяха опасни. Опасни за участващите. Опасни за хората, които даваха заповедите. Опасни за правителството, което ги спонсорираше. Често го беше казвал на Кътър, но както и много други, съветникът по въпросите на националната сигурност се хипнотизираше от блясъка на полевите операции. В бизнеса това беше известно под името Синдром на невъзможната мисия. Дори професионалисти могат да сбъркат някоя телевизионна драма с реалността. Всички в правителството чуваха само това, което им харесва, и игнорираха неприятните неща. Но за Ритър беше донякъде късно да изказва предупрежденията си. В края на краищата той беше настоявал в продължение на години, че такава мисия е възможна, а и е желателен атрибут на международната политика. Фактът, че трябваше да вербува оперативни агенти от армията и военновъздушните сили, беше минал незабелязано. Едно време ЦРУ са имали свой реактивен флот и своя частна армия… и ако тази операция успее, вероятно онези времена отново ще се върнат. Ритър си помисли, че това е възможност, от която ЦРУ и страната се нуждаят. Може би тук е шансът му да постигне всичко. Ако цената за това е да търпи аматьори, продавачи на сила, като Кътър, ще трябва да я заплати.