— Разбрано. — Уилис отпусна лоста за газта.
За тази тренировъчна мисия един пилот-изтребител беше се съгласил да го откарат в гората, където друг хеликоптер беше хвърлил парашут над едно дърво, за да симулира истински свален пилот, и беше включил истински спасителен радиомаяк. Един от новите трикове беше, че парашутът е покрит с химикал, който дава луминесцентна светлина при ултравиолетово облъчване. Джоунс изпълни задължението на втория пилот да включи маломощния ултравиолетов лазерен прибор, който сканираше местността пред тях, и започна да търси ответния сигнал. ПД си помисли, че който се е досетил за това, заслужава медал. Най-лошата, най-страшната и, изглежда, винаги най-дългата част от спасителната операция беше да видиш спасявания. Защото ония типове на земята, които също са на лов, чуваха звука на ротора и решаваха, че не е зле да свалят и втори летателен апарат в един и същи ден… Почетния си медал Джоунс получи при подобна мисия над Източен Лаос, когато екипажът на един самолет „Ф-105 Уайлд Уизъл“ беше привлякъл взвод от северновиетнамската армия. Независимо от агресивната поддръжка на екипа на самолета „Санди“, свалените летци на самолета не бяха посмели да разкрият мястото си. Но Джоунс беше взел невъзмутимото решение да не се връща празен хеликоптерът му беше поел двеста куршума по време на престрелката, преди да измъкне двамата пилоти. Джоунс често пъти се чудеше дали би имал куража — лудостта — отново да опита такова нещо.
— Виждам парашут вдясно от нас.
— Рентгенов Лъч, тук е Папа Лима; виждаме твоя парашут. Можеш ли да обозначиш местоположението си?
— Да. Маркирам с дим, зелен дим.
Спасяваният следваше правилната процедура и казваше на екипажа на хеликоптера каква димна граната използва, но в тъмното цветът не се различаваше. От друга страна, топлината на пиротехническото устройство грееше като маяк на инфрачервения дисплей и те виждаха своя човек.
— Видя ли го?
— Да — отговори Уилис и след това каза на старшината на екипажа: — Пригответе се, видяхме го.
— Готови сме, сър. — Старшина Бък Зимър — той и полковникът работеха заедно от много години — задейства лостовете за макарата в задната част на хеликоптера. В края на стоманеното въже се намираше тежко съоръжение, наречено проникващо устройство. Достатъчно тежко, за да пробие плетеницата на която и да е гора, дъното му се разширяваше подобно листата на цвете, като осигуряваше седалка за спасявания човек, когото изтегляха обратно през клоните. Това, колкото и странно да звучи, не беше причинило смъртта на никого. В случай, че спасяваният човек е ранен, старшина Зимър или някой лекар трябваше да слезе, да закачи човека за проникващото устройство и сам да се качи обратно. Често пъти това означаваше физическо търсене на жертвата, нерядко под обстрел. По тази причина хората, които караха спасителните хеликоптери, се отнасяха с голямо уважение към членовете на екипажа си. Нищо не може да ужаси един пилот толкова, колкото идеята да се намира на земята, където да стрелят по него.
Но не и този път. Тъй като действията им не бяха военновременни, правилата за безопасността важаха и, учение или не, вдигането на пилота се извършваше от просека в гората. Зимър боравеше с лостовете на макарата. Пилотът разтвори дъното-седалка и се закачи надеждно, защото знаеше какво ще последва. Старшината започна да навива въжето, убеди се, че пилотът се е закрепил добре, и уведоми за това екипажа на хеликоптера.
Напред в кабината капитан Уилис незабавно премести лоста за газта докрай и се вдигнаха нагоре. След петнадесет секунди „спасеният“ пилот-изтребител се намираше на тридесет метра над земята, увиснал на шестмилиметрово стоманено въже, и се чудеше защо, по дяволите, беше такъв идиот и се съгласи доброволно на това. Пет секунди по-късно едрата ръка на старшина Зимър го дръпна в хеликоптера.
— Спасяването завършено — докладва Зимър.
Капитан Уилис наведе лостовете за управление надолу, като спусна хеликоптера към земята. При изваждането беше се вдигнал твърде високо, знаеше това, и се опита да го компенсира, като покаже на полковник Джоунс, че много бързо може да се спусне към безопасността над върховете на дърветата. Успя, но усещаше погледа на командира си. Беше сгрешил. Джоунс не търпеше грешки. Полковникът му казваше всеки проклет ден, че от грешки се загива, а на него му е писнало да умират хора.
— Можеш ли да поемеш управлението за минутка? — попита Уилис.
— Поемам — каза Джоунс, като хвана лоста за управление и спусна хеликоптера „Сикорски“ още тридесетина сантиметра по-надолу. — Не е необходимо да се изкачваш толкова нависоко, за да измъкнеш някого, особено когато долу може да има ракети „земя-въздух“.