— По дяволите — каза накрая Чавес. — Предполагах, че това ще бъде странна работа, но чак такова нещо… по дяволите.
— Един мой приятел умря от свръхдоза — каза Вега. — Той не беше редовен наркоман, просто си играеше, но предполагам, че онова е било гадна работа. Изплаши ме до смърт. Никога не съм го докосвал отново. Много бях ядосан, когато се случи. Томас беше приятел, mano36. Едно копеле му продаде ония лайна и не бих имал нищо против да го представя на моя „трион“.
Чавес кимна с глава толкова замислено, колкото позволяваха възрастта и образованието му. Припомни си бандите от детството, които бяха достатъчно свирепи, но като се замислеше, онези неща изглеждаха по-скоро игра. Сега битките на игрището няма да бъдат за това кой къде да играе. Сега се воюваше за място на пазара. Играеха сериозни пари, повече от достатъчни за убийство. Това беше нещото, превърнало бившия му квартал от бедно гето в зона на открити бойни действия. Знаеше, че някои хора се бояха да ходят по улиците си поради страха от други хора с наркотици и пистолети. Заблудени куршуми влизаха през прозорците и убиваха хора пред телевизорите им, а полицаите често пъти се бояха да посещават тези места, освен ако не идват в количества и с оръжия, достатъчни за цяла армия… И все заради наркотиците. А хората, които причиняваха всичко това, живееха на спокойствие, на хиляда и петстотин мили…
Чавес не можа да проумее колко умело той и хората с него — дори и капитан Рамирес — бяха манипулирани. Всички те бяха войници, които непрекъснато се обучаваха да отбраняват страна си срещу врагове, бяха продукти на една система, която взе младостта им и й даде насока, която възнаграждаваше трудната работа с чувство за успех и гордост, която преди всичко осмисляше безграничната им енергия, а в замяна искаше само вярност. Тъй като сержантите идваха най-вече от по-бедните слоеве на обществото, всички те бяха научили, че принадлежността към малцинството няма значение. Армията награждаваше, без да се съобразява с цвета или акцента на хората. Всички тези мъже бяха много добре запознати с проблемите, които предизвикваха наркотиците, и бяха част от една субкултура, която не ги понасяше. Опитът на военните изчистят наркоманите от редиците си беше болезнен, но успя. 3 хората, които останаха, използването на наркотици беше извън рамките на благоприличието. Те бяха онези, които постигаха нещо в кварталите си. Те бяха хората на успеха. Те бяха авантюристично настроените, смели и дисциплинирани випускници на мрачните улици, за които препятствията представляваха нещо за преодоляване, и те инстинктивно желаеха да помогнат и на другите да сторят същото.
Това беше мисията, за която всички мислеха. Имаха възможност да защитят не само страната си, но и бордеите, от които всички те бяха избягали. Вече белязани като хора, умеещи да постигат необходимото в най-трудните части на армията, а след това обучени допълнително, за да станат още по-горди, те не можеха да откажат участие в мисията, както не можеха да се откажат от мъжествеността си. Всички тук бяха мечтали поне веднъж да застрелят някой търговец на наркотици. А армията сега ги караше да направят нещо дори по-добро. Разбира се, че ще го сторят.
— Нека взривят гадовете в небето! — обади се радиооператорът на групата. — Да му начукат ракета „Скрудрайвър“ право в задника! Имаш правото да си умреш, заднико!
— Да — съгласи се Вега. — Искам да видя как става това. По дяволите, нямам нищо против да ида, където живеят големите клечки! Смяташ ли, че ще можем да ги спипаме, Динг?
Чавес се усмихна.
— Майтап ли си правиш с мен, Хулио? Да не смяташ, че за тях работят войници? По дяволите. Разни боклуци с автомати и вероятно дори не ги почистват. На нас ли ще се опънат? По дяволите. Може да се опънат на каквото има там, но на нас? Нямат шансове, човече. Говоря за мъртъвци. Аз само трябва да се доближа, да гътна часовите тихо и чисто с моя „Хеклер и Кох“ и да ви оставя вас, смотаняците, да свършите лесната работа.
— Още една от глупостите на нинджите — каза един стрелец.
Динг извади от джоба на ризата си един шокен и го заби в рамката на вратата на пет метра от себе си.
— Смей се сега де! — ухили се Чавес.
— Хей, Динг, можеш ли да ме научиш на това? — попита стрелецът. Вече не обмисляха опасностите на мисията, а нейните възможности.
Наричаха го Бронко37. Истинското му име беше Джеф Уинтърс и беше един наскоро произведен капитан от военновъздушните сили на Съединените щати, но тъй като работата му беше да кара изтребители, трябваше да има специално име, известно като позивна. Прякорът му идваше от почти забравено парти в Колорадо — той беше випускник на военновъздушната академия, — на което беше паднал от един толкова кротък кон, че животното за малко не умря от страх. Пакетът от шест кутийки бира „Куърс“ допринесе за падането, както и смехът, с който го посрещнаха развеселените му състуденти. Един от тях — Уинтърс с усмивка си спомни, че задникът сега кара боклукчийски самолети — му лепна прякора на самото място. Тази нощ Бронко си каза, че неговият съученик можеше да язди коне, но не успя да защити квалификация за управление на самолет „Ф-15“. Светът не преливаше от справедливост, но все пак се намираше по малко.