— А какво ще кажеш за себе си?
— Това е въпрос, който трябва да обмислите, но съм сигурен, че вече сте го сторили. — Най-добрият начин да се спечели доверието на този човек беше да му се казва, че не съществува доверие. Ескобедо смяташе, че верността, която не може да се купи с пари, се поддържа със страх. В този смисъл работодателят му проявяваше глупост. Той смяташе, че славата му на човек на насилието може да сплаши всекиго, и рядко се досещаше, че има хора, които можеха да му дадат урок в тая област. Много неща в този човек бяха достойни за възхищение, но имаше и също толкова, заслужаващи презрение. По принцип той беше аматьор, макар и даровит, който с достатъчно голяма готовност се учеше от грешките си, но му липсваше академичната подготовка, за да се учи и от грешките на другите. А какво представлява обучението на разузнавача, ако не рутинно запаметяване на поуки от чужди грешки? Той не се нуждаеше чак толкова от съветник по разузнаването и сигурността, който да участва и в тайните операции. Това беше област, в която никой от тези хора не би молил, нито приел съвет. Те произлизаха от поколения на контрабандисти и имаха съвсем реален опит в корумпирането и подкупването. Работата беше там, че те не се бяха научили как да играят играта срещу добре организиран и страшен неприятел — колумбийците не се брояха. Това, че янките все още се бяха решили да действат в съответствие с мощта си, беше просто късмет. Ако имаше нещо, което КГБ успя да набие в главата на Кортес, то бе, че късметът не съществува.
Капитан Уинтърс наблюдаваше видеозаписа, направен през оптическия му телескоп, заедно с хората от Вашингтон. Намираха се в ъглова канцелария на една от сградите, където се занимаваха със специалните операции — в Еглин имаше доста такива стаи. Другите двама носеха униформи на подполковници от военновъздушните сили — удобен среден ранг за офицерите, много от които идваха и си отиваха в пълна анонимност.
— Хубава стрелба, синко — отбеляза единият.
— Оня можеше да го направи по-сложно — отговори Бронко без особено чувство в гласа си, — но не го стори.
— А имаше ли някакви плавателни съдове по повърхността?
— Нищо в радиус от тридесет мили.
— Сложи лентата от самолета „Хоукай“ — заповяда по-възрастният мъж. Използваха лента с ширина три четвърти инч, която военните предпочитат заради високия й капацитет за събиране на данни. Лентата вече беше нагласена. На нея се виждаше самолетът „Бийч“, номериран като XX1 на цифровия дисплей, едно от многото засечени тела, повечето от които бяха отбелязани съвсем ясно като пътнически лайнери и се намираха далеч от мястото на стрелбата. Имаше и доста засечени на радара съдове по повърхността, но всички се намираха твърде далеч, а самата лента свършваше преди стрелбата. Екипажът на самолета не знаеше, както и беше планирано, какво се е случило, след като предадоха засечения самолет на изтребителя. Указанията за мисията бяха ясни и зоната за прехващане беше изчислена така, че да се избягнат често използваните трасета за преминаване на кораби. Разбира се, малката височина, на която летяха трафикантите, помагаше, тъй като се намаляваше разстоянието, на което някой би могъл да види проблясване или експлозия, а и тук нямаше нито едно от тези неща.
— Добре — каза старшият. — Това се вместваше съвсем добре в параметрите на мисията. — Отново размениха лентите.
— Колко снаряда са изразходвани? — попита по-младият офицер.
— Сто и осем — отговори капитанът. — С оръдие „Вулкан“ е малко трудно да ги пести човек, нали знаете? Стреля доста бързо.
— Наряза самолета като с трион.
— Такава е целта, сър. Можех да натисна спусъка и по-рано, но искате да избягвам горивните резервоари, нали?
— Точно така. — Официалната версия, в случай че някой забележи проблясъци, беше, че има учебна стрелба от базата в Еглин — тук не са рядкост стрелбите по радиоуправляеми цели. Но беше най-добре никой да не забелязва нищо.
Бронко не харесваше секретността. Що се касаеше до него, свалянето на онези копелета беше съвсем наред. Бяха му казали по време на вербуването, че контрабандата на наркотици представлява заплаха за националната сигурност на САЩ. Това определение придаваше законност на всяко нещо. Като пилот на отбранителен самолет той беше обучаван да се бори с опасностите за националната сигурност по свой специфичен начин — да ги сваля от небето с толкова вълнение, колкото на стрелеца по глинените панички, изпратени от изхвъргачите. Освен това Бронко се питаше защо, след като това е истинска опасност за националната сигурност, хората не трябва да знаят за нея? Но това не влизаше в пълномощията му. Той беше само капитан, а капитаните са изпълнители, не мислители. Някой нагоре по веригата е решил, че може така, и на него му трябваше да знае само толкова. Свалянето на този двумоторен „Бийч“ беше равносилно на убийство, но то беше толкова точно обяснение на бойните операции, колкото всяко друго. В края на краищата на хората даваха добри възможности за успех само на олимпийските игри, а не там, където животът ти виси на косъм. Ако някой е достатъчно тъп, за да се остави да го убият, Бронко нямаше вина, особено ако този някой провежда враждебни действия срещу страната му. А „заплаха за националната сигурност“ означава точно това, нали?