Пък и беше предупредил честно Хуан, или както се казваше онова копеле. Ако задникът си мислеше, че може да избяга на най-добрия шибан самолет-изтребител в света, е, значи сега не мисли така. Не е лесно.
— Дотук имате ли някакви проблеми, капитане? — попита по-възрастният.
— Проблеми по отношение на какво, сър? — „Що за тъп въпрос!“
Пистата, на която дойдоха, не беше достатъчно голяма за норма лен военен транспорт. Четиридесет и четиримата мъже от операция „Увеселителна лодка“ стигнаха с автобус до военновъздушна та база „Питърсън“ на няколко мили източно от авиационната академия в Колорадо Спрингс. Разбира се, пътуваха по тъмно. Еди: от „съветниците от лагера“, както мъжете бяха започнали да ги наричат, караше автобуса. Пътуването беше спокойно и много от войниците спяха след физическото обучение през последния ден. Останалите бяха се усамотили в собствените си мисли. Чавес наблюдаваше върховете, които преминаваха край него, докато автобусът се спускаше по завоите на последните склонове. Мъжете бяха готови.
— Хубави планини — сънено отбеляза Хулио Вега.
— Особено когато ги гледаш от автобус, който слиза надолу.
— Мамицата му, прав си — засмя се Вега. — Знаеш ли, един ден ще се върна тук и ще покарам ски. — Картечарят се намести на седалката и заспа.
Тридесет и пет минути по-късно се събудиха при преминаване то през портала на базата „Питърсън“. Автобусът спря до задната рампа на един транспортен самолет „Ц-141 Старлифтър“. Войниците станаха и прилежно събраха екипировката си, като на излиза не командирите на взводовете проверяваха дали всеки има всичко, което му е дадено. Някои се оглеждаха наоколо при влизането в самолета. Нямаше нищо необичайно при заминаването им, никаква специална охрана. Само наземният екипаж зареждаше самолета с гориво и провеждаше предполетната подготовка за незабавното му излитане. В далечината един самолет-цистерна „КЦ-135“ се отделяше от пистата и въпреки че никой не му обърна особено внимание, щяха не след дълго да се срещнат с него. Сержантът от военновъздушните сили, който отговаряше за разпределянето на товара в самолета, ги приемаше на борда и ги настаняваше толкова удобно, колкото позволяваше спартанското оборудване — всичко се състоеше най-вече в раздаването на защитни наушници.
Бордовият екипаж проведе обичайните процедури по пускането на двигателите и старлифтърът започна да се движи. Независимо от наушниците шумът дразнеше. Но летците бяха от резервите на военновъздушните сили, всички работеха на въздушни лайнери и полетът беше както трябва. Ако не се смята зареждането във въздуха. Веднага щом самолетът се изкачи на необходимата височина, се срещна с цистерната „КЦ-135“, за да допълни горивото, изгорено по време на изкачването. За пътниците това наподобяваше усещането при спускането на увеселително влакче и усилено от почти пълното отсъствие на прозорци, накара няколко стомаха да се почувстват определено зле, въпреки че всички изглеждаха привикнали. Половин час след излитането самолетът пое курс на юг и уморените и отегчени войници заспаха, за да прекарат в сън останалата част на пътуването.
Хеликоптерът „МН-53J“ излетя от военновъздушната база в Еглин по същото време, като всичките му горивни резервоари бяха допълнени след загряването на двигателите. Полковник Джоунс го изкачи на триста метра и пое по курс две-едно-пет за канала Юкатан. След три часа един поддържащ самолет-цистерна „МЦ-130E Комбат Тейлън“ настигна хеликоптера „Пейв Лоу“ и Джоунс реши да позволи на командира да проведе дозареждането във въздуха. Щеше да се наложи да дозареждат още три пъти и цистерната щеше да ги придружи по целия път, като носеше със себе си екипаж за поддръжка, както и резервни части.
— Готви за скачване — каза ПД на командира на цистерната.