— Разбрано — отговори капитан Монтейн от самолета „МЦ-130E“, като не му позволяваше да се отклонява.
Джоунс гледаше как Уилис освобождава сондата и я вкарва в конуса.
— Добре, стиковахме се.
В кабината на цистерната капитан Монтейн забеляза светлинния индикатор и натисна бутона на микрофона.
— Оооох! — изрече с възможно най-хриплив глас. Беше жена. — Никой не го прави толкова добре, полковник.
Джоунс се изсмя силно и натисна бутона два пъти, за да предизвика щракане, което означаваше, че е съгласен. Превключи на вътрешната разговорна система.
— Защо да й разваляме удоволствието? — попита той Уилис, който беше изключителен пуритан. Прехвърлянето на горивото трая шест минути.
— Колко време мислиш, че ще прекараме там долу? — попита капитан Уилис след края.
— Не ми казаха, но ако нещата продължат твърде дълго, обещаха да ни изпратят смяна.
— Това е добре — отбеляза капитанът. Очите му се местеха от приборите към света извън бронираната кабина и обратно. Хеликоптерът носеше повече от нормалното си въоръжение — Джоунс вярваше твърдо в огневата мощ — и оборудването за електронни смущения го нямаше. Каквото и да правят, не трябваше да се притесняват за неприятелски радари. Значи задачата не включва Никарагуа или Куба. Това осигуряваше повече място за пътници и освобождаваше втория инженер от екипажа. — Прав беше за ръкавиците. Жена ми приготви един комплект и наистина има разлика.
— Някои летят и без тях, но аз не обичам да държа лоста с потни ръце.
— Толкова топло ли ще бъде?
— Има топло и топло — натърти Джоунс. — Ръцете не се изпотяват само от околната температура.
— О, да, сър. — „Хей, и той се страхува, както всички нас.“
— Както казвам на хората си, колкото повече мислиш, преди нещата да станат вълнуващи, толкова по-малко вълнуващи ще бъдат те. А често пъти става доста напечено.
Във веригата на вътрешната комуникация се включи още един глас:
— Продължавайте така, сър, и ние може и да се поуплашим.
— Сержант Зимър, как са нещата отзад? — попита Джоунс. Постоянното място на Зимър беше точно зад двамата пилоти, където седеше над впечатляващ набор от прибори.
— Какво ще обичате, сър? Кафе, чай или мляко? Ястията за този полет са пиле по киевски, ростбиф au jus39 с печени картофи, а за онези от нас, които са на диета, има портокалов сладкиш и пържени зеленчуци. И ако повярвате на това, сър, значи твърде дълго време сте зяпали в приборите. Защо, по дяволите, няма стюардеса с нас?
— Защото ти и аз сме твърде стари за такива дивотии, Зимър! — засмя се ПД.
— Не е лошо в хеликоптера, сър, с всичките му вибрации и…
— Опитвам се да го променя още от Корат — обясни Джоунс на капитан Уилис. — Колко големи са децата, Бък?
— На седемнадесет, петнадесет, дванадесет, девет, шест, пет и три години, сър.
— Господи — отбеляза Уилис. — Жена ти трябва да е доста издръжлива, старшина.
— Страх я е, че ще лудувам, и ми изстисква всичката енергия — обясни Зимър. — Летя, за да се измъквам от нея. Това е единственото нещо, което ме поддържа жив.
— Тя би трябвало да готви добре, ако се съди по униформата ти.
— Полковникът пак ли се заяжда със сержанта си? — попита Зимър.
— Не съвсем. Просто искам да изглеждаш толкова добре, колкото Карол.
— Няма да стане, сър.
— Разбрано. Малко кафе би било чудесно.
— Идва, полковник. — Зимър се намираше при тях след по-малко от минута. Таблото с приборите беше голямо и сложно, но Зимър отдавна беше монтирал сгъваеми подставки за чашите, подходящи за неплъзгащите се чаши, които полковникът обичаше. ПД си сръбна бързо.
— И кафето й е добро, Бък.
— Интересно как се развиват нещата, нали? — Карол Зимър знаеше, че той би споделил кафето с полковника. Карол не беше истинското й име. Родена в Лаос преди тридесет и шест години, тя беше дъщерята на един военачалник, който беше воювал дълго и трудно за страна, която вече не му принадлежи. Единствено тя беше оцеляла от десетчленното семейство. ПД и Бък бяха я вдигнали заедно с шепа други жени от един хълм в последните дни от нападението на Северен Виетнам през 1972 година. Америка не беше успяла да помогне на семейството на този мъж, но успя да спаси дъщеря му. Зимър беше се влюбил в нея от пръв поглед и всички смятаха, че те имат седемте най-хубави деца в цяла Флорида.
— Да.
В Мобайл, разположен някъде между двата тръгнали на юг въздухоплавателни апарата, беше късно, а затворите — особено тези в Юга — са места, където правилниците се спазват стриктно. Но правилата са доста снизходителни към адвокатите, а към тези двамата пък бяха особено снизходителни. Тези двамата имаха все още неуточнена среща със Стария Спарки — електрическия стол в затвора „Адмор“. По тази причина надзирателите в Мобайл не искаха да нарушават по никакъв начин конституционните права на затворниците, правото им на достъп до адвокатски съвет или утеха. Адвокатът, който се казваше Едуард Стюарт, беше получил пълни инструкции, преди да влезе, и отлично говореше испански.