— Застраховката ми за живот е към тази фирма! Те правят и моето пенсионно осигуряване и…
— Така е нагласил всичко, че само той е знаел. Ако говорим за художници, то този човек е бил като Леонардо…
— Но е станал лаком, мръсникът. Ако разбирам това, което чета, той е прибрал около тридесет милиона… Боже всемогъщи…
Планът, както всички велики планове, беше елегантно прост. Имаше осем проекта за застрояване на недвижими имоти. Във всеки от случаите починалият беше се записал като посредник на чужди инвеститори, неизменно представяни като пари от нефт от Персийския залив или промишлени капитали от Япония. Парите се изпираха през невероятна плетеница от неамерикански банки. Посредникът беше използвал „нефтените пари“ — този термин се използваше най-общо в сферата на капиталите на смесените дружества — за закупуване на земя и за пускане на проекта в действие. След това набираше допълнителни средства от партньори с ограничена отговорност, които нямаха глас в управлението на отделните проекти, но печалбите им се гарантираха от предишните дейности на синдиката. Дори проектът във Форт Уърт беше реализирал печалба, независимо от неотдавнашния спад в дейността на местната нефтодобивна промишленост. Когато започнала работата по всички проекти, фактическата собственост била допълнително маскирана чрез нови едри инвестиции на банки, застрахователни фирми и заможни частни инвеститори. А първоначалната инвестиция до голяма степен биваше възстановена и върната в банки в Дубай и много други — но контролният пакет оставаше в самия проект. По този начин задморските инвеститори бързо си възстановяваха първоначалните капиталовложения и реализираха хубави печалби, като продължаваха да получават и голяма част от печалбите от реално действащия проект и се интересуваха от следващата му продажба, за да спечелят още. Брайт прецени, че от всеки инвестирани сто милиона се извличаха сто и петдесет милиона, напълно изпрани. И това беше важното. Вложените сто милиона и сто и петдесетте милиона, получени като печалба, бяха чисти като мрамора по паметника на Вашингтон.
С изключение на тези дискети.
— Всеки от тези проекти и всеки цент инвестиции и печалби са преминали през отдела за държавните приходи, през фирмения регистър и през ръцете на толкова юристи, че могат да напълнят Пентагона, и никой не е усетил нищо. Пазел е тези записи за в случай, че някой го натопи. А може да е очаквал, че ще се наложи да прави пазарлък с тази информация, за да има шансове по програмата за защита на свидетелите…
— И би трябвало да е най-богатият човек в Коди, Уайоминг — отбеляза Майк Шрац. — Но лоши хора са надушили миризмата. Чудя се как ли са разбрали. Какво казват нашите приятели?
— Не знаят. Казват само, че са убили всички и са го направили да прилича на изчезване. Шефовете им очевидно са очаквали да ги загубят и са си спестили информацията. Не се иска много, за да накараш някое от тези кучета да убие. За тях това е, като да попълниш фиш за тотализатора.
— Разбирам. В щаба знаят ли за това?
— Не, Майк. Искам първо вие да го видите, момчета — отговори Брайт. — Имате ли мнения?
— Ако не се ослушваме… ще можем да спипаме огромно количество пари. Освен ако не са ги измъкнали под носа ни — мислеше гласно Шрац. — Чудя се дали не са го направили. Като се има предвид колко умно е изпипано всичко — обзалагам се на един долар, че не са изнесли парите. Някой да се басира?
— Аз не искам да се басирам — обяви друг агент. Той беше експерт-счетоводител и юрист. — Защо им е да си създават такива главоболия? Това много ми напомня на… По дяволите, наистина планът е идеален. Предполагам, че трябва да им изразим известна благодарност заради всичката помощ, която оказват на бюджетния ни дефицит. Във всеки случай тези пари са на витрината, хора. Можем да ги приберем всичките.
— Ето ти го бюджета на ФБР за следващите две години…
— И ескадрила изтребители за военновъздушните сили. Сумата е доста голяма, за да жилне яко онези. Марк, мисля, че трябва да се обадиш на директора — завърши Шрац. Всички изразиха съгласие. — Къде е днес Пит? — Пит Мариано беше специалният агент, шеф на оперативната служба в Мобайл.
— Вероятно във Венеция — отговори един агент. — Ще се пръсне от яд, че е пропуснал този случай.
Брайт затвори папката си. Вече имаше билет за полет рано сутринта до международното летище „Дълес“.
Самолетът „Ц-141“ кацна на летището „Хауърд Фийлд“ десет минути по-рано. След чистия, сух въздух на колорадските скалисти планини и по-чистия, по-рядък и по-сух въздух в самолета влажният и горещ като пещ климат на Панамския провлак им подейства така, сякаш са се ударили в стена. Бойците събраха екипировката си и разпределителят на товара ги изведе от самолета. Те бяха мълчаливи и сериозни. Промяната на климата представляваше знак, че времето за игри е свършило. Мисията беше започнала. Незабавно се качиха на друг зелен автобус, който ги закара до някакви запуснати бараки в района на Форт Кобе.