— Старецът наистина знае как да води шибания кораб! — отбеляза един от такелажниците, застанал на носа.
На следващия ден се появи афиш на таблото за съобщения на кораба: „«ПАНАШ» — ЕЛЕГАНТЕН МАНИЕР И СТИЛ“. Седем седмици по-късно катерът отплава за Мобайл, Алабама, за да започне службата. Той вече беше добил слава, която точно отговаряше на името му.5
Утрото беше мъгливо и това устройваше капитана, макар задачата да не му харесваше никак. Сега царят на спасителните операции работеше като полицай. Мисията на бреговата охрана се промени почти наполовина през цялата му кариера, но това не се забелязваше много на пясъчната ивица при устието на река Колумбия, където врагове бяха единствено вятърът и вълните. Същите врагове живееха и в Мексиканския залив, но към тях беше се добавил още един. Наркотиците. За тях Вегенер нямаше особено добро мнение. За него наркотиците бяха нещо, което може да бъде предписано от лекаря и което човек вземаше в съответствие с указанията на шишето, докато не го изпразни и изхвърли. Когато Вегенер желаеше да промени душевното си състояние, той го постигаше по традиционния моряшки начин — бира или твърдо гориво, — макар че сега, когато наближаваше петдесетте, правеше това много по-рядко. Страхуваше се от иглите — всеки човек има нещо, от което се бои — и мисълта, че хората доброволно могат да се дупчат, го изумяваше. А идеята да смърка белия прах — е, чак не му се вярваше. Отношението му към тези неща беше не толкова наивност, колкото отражение на времето, в което расна. Знаеше, че проблемът е съвсем истински. Както всеки униформен на няколко месеца трябваше да дава шишенце с урина, за да докаже, че не използва „контролирани вещества“. Младите членове на екипажа приемаха това като нещо съвсем в реда на нещата, но за хората на неговата възраст беше обидно.
По-голяма тревога му създаваха онези, които превозваха наркотиците, а най-непосредствената — едно проблясване върху екрана на радара.
Намираха се на стотина мили от мексиканския бряг, далеч от дома. А онази яхта се бавеше. Собственикът й беше се обадил, че ще остане още два дни… но на деловия му партньор това беше се сторило странно и той позвъни в канцеларията на бреговата охрана. Проведените проучвания показаха, че собственикът на яхтата, богат бизнесмен, рядко е излизал в морето за повече от три часа. Яхтата му от клас „Роуд“ можеше да се движи с крейсерска скорост от петнадесет възла.
Тя беше дълга деветнадесет метра, достатъчно голяма, за да му трябват на човек няколко помощници при управлението… но и достатъчно малка, за да не бъдат изисквани документите на истинския собственик, както е според закона. Голямата моторна яхта можеше да настани петнадесет души плюс двама от екипажа и струваше два милиона долара. Собственикът, специалист по недвижими имоти със собствена малка империя отвъд Мобайл, беше новак в морето и много предпазлив моряк. Това означаваше, че трябва да е умен. Достатъчно умен, за да не се отклонява толкова далеч от брега. Знаеше възможностите си, което беше рядкост сред яхтсмените, особено по-богатите. Беше заминал на юг преди две седмици, като се движеше край брега и спираше тук и там, но се забави с връщането си и пропусна една делова среща. Партньорът му каза, че той не би го направил без повод. От един рутинен полет на въздушните патрули бяха забелязали яхтата предния ден, но не направили опит да се свържат с нея. Областният командир реши, че тук нещо намирисва. „Панаш“ беше най-близкият катер и Вегенер получи обаждане.
— Шестнадесет хиляди метра. Курс нула-седем-едно — докладва старшина Ореза от радарната кабина. — Скорост дванадесет. Не е тръгнал към Мобайл, капитане.
— Мъглата ще се вдигне след час, може би час и половина — реши Вегенер. — Хайде да се доближим до него. Мистър О’Нийл, пълен напред! Старшина, какъв е курсът за пресрещане?
— Едно-шест-пет, сър.
— Добре. Ако мъглата не се вдигне, ще се коригираме, щом се доближим, и ще излезем право зад нея.