Динг се оттегли под един храст и постави автомата си на земята. Той не беше зареден, не дори и с восъчни учебни патрони. Появи се и втори човек, но той тръгна в друга посока. Лоша тактика. Двойките би трябвало да си помагат. Е, жалко. Последните лъчи на луната се скриваха зад навеса на джунглата, а Чавес имаше предимството да гледа през очилата си за нощно виждане. Мъжът ходеше тихо — умееше да прави поне това — и бавно, като гледаше към пътя и се ослушваше толкова, колкото и гледаше. Чавес изчака, като изключи очилата и ги сне от главата си. След това извади бойния си нож от калъфа. Човекът сега се намираше само на петдесетина метра и сержантът се сви на кълбо и прибра крака под гръдния си кош. Когато онзи наближи на тридесет метра, Чавес спря да диша. Ако можеше да накара сърцето си да спре, щеше да го направи, за да намали шума. Но това беше развлечение. Ако нещата бяха наистина, сега в главата на другия щеше да се намира един деветмилиметров куршум.
Часовият мина покрай Динг, като погледна, но не видя тялото му под храста. Направи още една стъпка, преди да чуе изсвистяването, но вече беше твърде късно. Озова се по лице на чакъла и усети допира на един нож в тила си.
— Нинджите владеят нощта, момчето ми! Свършено е с теб.
— Да, спипа ме — отговори мъжът.
Чавес го преобърна. Беше майор и на главата си носеше барета. Май противникът не беше съставен от редници.
— Как се казваш? — попита жертвата.
— Сержант на свръхсрочна служба Доминго Чавес, сър.
— Е, вие току-що убихте един инструктор по бойни действия в джунглата, Чавес. Добре. Имаш ли нещо против да си пийна? Нощта беше дълга. — Чавес позволи на мъжа да се претърколи в храстите, където и той отпи глътка вода от манерката си. — От коя част си… чакай малко, трети батальон от седемнадесети полк, така ли е?
— Наша е нощта, сър — съгласи се Чавес. — Били ли сте там?
— Назначен съм в батальонния им щаб. — Майорът избърса малко кръв от лицето си. Беше се ударил.
— Извинете ме за това, сър.
— Вината е моя, сержант. Имаме двадесет човека в гората. Не предполагах, че можете да се доберете незабелязани чак дотук.
По пътя се дочу шумът на автомобил. След минутка се появиха далече разположените един от друг фарове на един „Хамър“ — новото и по-голямо въплъщение на джиповете — и обявиха края на учението. „Мъртвият“ майор отиде, за да свика хората си. Капитан Рамирес направи същото.
— Това беше окончателният изпит, хора — съобщи на взвода си той. — Наспете се добре. Утре заминаваме.
— Не мога да повярвам — каза Кортес. Беше пристигнал с първия полет от летище „Дълес“ за Атланта. Там срещна един от хората си в кола под наем. Сега обсъждаха информацията си в пълната анонимност на колата, движеща се с максималната разрешена скорост по околовръстното шосе на Атланта.
— Можем да го наречем психологическа война — отговори мъжът. — Никакви сделки за смекчаващи обстоятелства. Нищо. Разглеждат го като дело за предумишлено убийство. На Рамон и Хесус не им обръщат никакво внимание.
Кортес се загледа в преминаващите коли. Пет пари не даваше за двамата sicario, които бяха заменими, както всеки терорист, и които не знаеха причината за убийството. Сега обмисляше серията от на пръв поглед разпокъсани и несвързани помежду си късчета информация за американски превантивни операции. Изчезваха необичайно много куриерски самолети. Американците третираха това дело по необичаен начин. Директорът на ФБР правеше нещо, което не му харесва и за което личната му секретарка все още не знае. „Правилата се променят.“ Това може да означава всичко.
Нещо фундаментално. Такова трябва да е. Но какво е то?
Имаха няколко добре платени и надеждни информатори из цялото американско правителство, в митниците, в бреговата охрана и никой от тях не беше докладвал абсолютно нищо. Обществото на хората на закона не знаеше нищо — с изключение на директора на ФБР, който не харесваше нещата, но скоро щеше да ходи в Колумбия…
Провеждаше се някаква операция… Или не. Активни мерки ли предприемат? Фразата идваше от КГБ и би могла да означава няколко неща — от подаване на дезинформация на репортери до „мокра“ работа. Американците биха ли направили нещо такова? Никога не бяха опитвали. Загледа се в преминаващия пейзаж. Той беше опитен разузнавач и работата му бе да определи какво правят хората от откъслечни парченца данни. Това, че работи за човек, когото ненавижда, беше по-маловажно. Всичко бе въпрос на гордост и освен това той мразеше американците още повече. Какво ли правеха сега?
Кортес трябваше да признае пред себе си, че не знае, а след един час ще трябва да се качи на самолета и след шест часа ще трябва да каже на работодателя си, че не знае какво става. Това не му харесваше.