Любен Дилов
Ребро Адамово
Защо бог не създаде за мъжа жената от земята, както него създаде, а от реброто му?
Ангелите попитаха господа за това. Господ рече: Така постъпих, за да милеят един за друг.
1.
Дайлън бе прекарал вече близо четвърт век в рисковани експедиции, но за такава катастрофа не бе чувал дори в бара на астропилотите, където, знайно е, се разправяха какви ли не фантасмагории, като в средновековните моряшки кръчми.
А всичко бе вървяло спокойно и безпрепятствено до онзи момент, в който и в сънищата му продължаваше да избухва с фойерверкни огньове. Навлязоха в планетната система по всички правила на безопасността. Екипажът, много опитен, вършеше работата си с рутинна дисциплина и научен педантизъм, без които Космосът винаги се превръща в безогледен враг. Отминаха външните планети — позната картина: вледенени газове, мрак, космически студ, и се отправиха към вътрешния планетен пръстен, където ги мамеше четвъртата планета, защото и отдалеч се виждаше, че се намира в най-благоприятната точка от екосферата на звездата. Но пак не прибързаха, макар съблазънта да бе твърде силна за изгладнелите им сетива, а сондите една след друга да им носеха все добри вести: поносима атмосфера, лек температурен режим, спокойна кора, пълна с всякакви метали, вода и растителност. Бедничка, но растителност! И никакви, ама съвсем никакви опасности! Възможно ли бе сондите да са грешели, повредени да са били? Защото как иначе да си обясни човек подобно коварство от една стара и дори приветлива планета?
Такава си остана през целия месец, след като слязоха на повърхността, й, а открития от този род не се нравеха всеки ден в Галактиката — да намериш планета сравнително годна за заселване, та основателно решиха да се установят на нея за по-продължително изучаване.
Разположиха базата си върху каменистия бряг на малко море, почти безсолно. Можеше и да се пие, имаше вкуса на минерална вода. Ветровете минаваха над главите им кротки, гальовни. И все пак — сеизмични апарати, атмосферни сонди, три-четири дълбоки сондажа — всичко бе заложено както трябва, преди да почнат да свалят необходимата битова и научна апаратура за дългосрочно пребиваване. Чувствуваха се щастливи с твърда почва под краката и светъл простор около себе си… А изведнъж, сякаш планетата бе стаявала гнева си от нарушаването на спокойствието й, за да избухне с апокалиптична сила, посред нощ това безобидно море изригна не само с вода, но и с пламъци. Подводен вулкан, вероятно спал до тяхното пристигане или разбуден от близките сондажи. Гигантски цунами, срутване на целия бряг, кървави фойерверки, излитащи като при езерно-градинско увеселение направо из самата вода. На мястото на базата се завъртяха страховити въртопи, макар тя да бе се намирала най-малко на петстотин метра от високия бряг на морето.
Дайлън наблюдаваше катастрофата на екрана в щурманската кабина и си мислеше, че долу всички са спели по това време, както бе спал и той самият на космолета, уставно оставен в орбита около планетата Багажа бяха пренасяли с асансьорната совалка. Това денонощие той дежуреше в кораба и го събуди алармената система, надала вой като при смъртна заплаха. Уредите бяха усетили издуването на планетната атмосфера под себе си и внезапното разширение на магнитното й поле, щурманският компютър бе включил мигновено автопилота, а той панически вдигна кораба на по-далечна орбита. Бордовият инженер Дайлън се намираше вън от опасността, долу обаче всичко бе изчезнало безследно. Навярно целият бряг под базата бе се сринал или разцепил, защото и след седмицата, в която той с радари и телескопи претърсваше отгоре за някакви следи, въпреки че катаклизмът бе отминал, въртопите продължаваха да образуват дълбоки фунии. Късче дори от най-леките изолации не се забелязваше да плува някъде. Онова, което зиналата пропаст не бе погълнала, цунамите бяха завлекли навътре в морето.
Слязъл отново на най-ниската орбита, Дайлън многократно претърси цялата планета, но да спусне кораба на нея не посмя. Безнадеждна, па и ненужна вече работа! Престоят му тук също се обезсмисляше. Той изпрати съобщение за случилото се, което централната база щеше да получи едва след година време, и чак тогава грохна. От преживения ужас на безсилен наблюдател и от внезапното осъзнаване, че е сам. Дори роботите бяха свалили долу, та по-бързо да изградят базата. Не посмя да поеме риска и да отправи кораба в обратния път. Вярно, с компютрите, с автопилота и основните астропилотски знания, които задължително притежаваше като член на космолетски екипаж, сигурно би съумял да се промъкне между няколкото малки черни дупки, които зееха по трасето, но не посмя. Преживяното и самотата внезапно и за дълго бяха сломили вярата му. Единственото, което смогна да направи пряко силите си, бе да изтегли кораба чак към седмата планета — каменна пустиня с редичка атмосфера, която и теоретически не би могла да има сериозна сеизмична дейност. Пусна кораба в стационарна орбита над екватора й, спря двигателите, изключи всички ненужни за един човек системи и се отдаде на отчаянието си.