Той още не знаеше как да мотивира заповедта си, но вече не се боеше да я оглежда, защото не я гледаше като мъж. Инстинктивно търсеше роботското у нея, търсеше го като желана опора, не го откри и се усети окончателно отблъснат. По-добре да беше истински робот, а това, един дявол знае какво е! Що ли му трябваше да се захваща с идиотския експеримент, така спокойно си му беше в компанията на кучетата!
Оголила и веселите си вампирски зъбчета, та сякаш всичко да бъде голо у нея, тя чакаше новата команда. Той усети, че е на път да я намрази. Рече, за да изличи опротивялата му вече усмивка:
— Как се казваш?
— О, мили, нима си забравил? Такова хубаво име, Галатея! Но ако не ти харесва, назови ме, както ти желаеш!
Вярно, в инструкцията пишеше, че можеш да й дадеш името по-късно. Никакво име нямаше да й дава, дошла бе и ще си отиде с фабричното си название, иначе би означавало ново отстъпление пред налудничавите идеи на нейните създатели.
Галатея бе изрекла отговора си, без нито за секунда да увреди с нещо на своята усмивка, и Дайлън си рече още: Те ти поръчаната усмивка! Ще си я имаш, докато ти се доповръща! А на глас понечи отново да й заповяда да се облече, но тя тръгна към него. Той се насили да не побегне за трети път, да види все пак какво я е накарала да предприеме програмата в компютъра й.
Тя властно залюля бедра, просташки предизвикателно раздруса гърдите си, а пламъчетата в екранно сините й очи сякаш бяха си вече нейни и можеха да минат за страст. Промърка глезено:
— Дайлън, мили Дайлън, не искаш ли да се любиш с мен?
Той стисна зъби да не изкрещи за трети път. Стисна за миг и клепачи, та отваряйки ги, да може да се надсмее на нейното замислено да прелъстява кълчене и го обхвана една жестока веселост: „На ти и поръчаното шеговито излияние на чувствата!“ Излезе от убежището си зад щурманския пулт, сграбчи я за ръката и с безпаметен гняв я помъкна подире си.
Спря се чак пред гигантския куб на хомосинтезатора, отвори вратата му, заповяда:
— Влизай!
Галатея, очарователно покорна и очарователно усмихната, се вмъкна през тясната врата, изправи се в полумрака на кабинката и я освети с една нова закачливост, която бликна не само от лицето й, от цялото й поприведено, сякаш дебнещо го тяло. Не, не разбираше какво я очаква! Нима тоя неин уж съвършен компютър погрешно бе преценил, че това е игра? Че може би ще е дори някаква любовна игра? Или реагираше единствено с бездушно автоматичното доверие на машината към човека?
Той побърза да затръшне вратата, да я херметизира със специалните ръчки. И едва когато ги пусна, усети, че преди бе стискал нещо меко, топло, гъвкаво. Ръката на Галатея бе приличала на всяка нормална човешка ръка. Но, по дяволите, топлината е най-лесното, което са могли да измислят ония супергениални идиоти, нейните създатели! Тия атомни или кой Знае какви там генератори в нея…
Въпреки това продължи да вижда нейната по детски дебнеща закачливост и зад затворената врата продължи да усеща ръката й. И не посегна към бутона, който отново щеше да я превърне в безформената биопластонна маса, от която бе се родила, както според легендата се била родила от морската пяна оная богиня на любовта Афродита. Кого щеше да убие? Глупости! Не кого, какво — трябва да се каже! Но сигурно и създателите й още не го знаеха, иначе нямаше толкова настойчиво от него да чакат отговора.
Той разхерметизира вратата и Галатея изскочи навън, като играло си на криеница дете, триумфиращо засмяна, разперила ръце за прегръдка.
— Дайлън, мили, не искаш ли да се любиш с мен? Той я пресрещна с една плесница, неотмерено силна, която изплющя съвсем като върху човешка буза. Но сигурно бе си го въобразил, защото от дете не бе удрял някого, и сам се вкамени от тази плесница. Галатея дори не залитна. Яка бяха я направили, устойчива и понасяща, съвсем по програмата за Ева. Дори усмивката й не се изкриви от удара, което допълнително го порази. Попита плахо, а защо трябваше да се чувствува виновен?
— Не те ли обижда това?
Тя отвърна игриво, с откровено влюбени очи:
— Защо да ме обижда, мили? Ти си ме галиш, ти си ме биеш. Само че не разбрах за какво ме наказваш сега.
Кошмар, рече си той, истински кошмар! Но вече бе го обзела предишната тръпна развеселеност, а в нея нямаше нищо жестоко само човъркащи остатъци от чувството му за вина. Рече:
— Та да престанеш да се усмихваш. Нали имаш усет за времето? Не може да нямаш в себе си часовников механизъм — наблегна той, за да й подскаже, че самата тя е механизъм. — Ще ми се усмихваш на всеки трети, да кажем, на всеки втори час. Ясно ли е! Хайде, върви да се облечеш!
И дори съзнателно си позволи да докосне рамото й при отпращането, да се доубеди в топлината на тая бяло-розова, сякаш на току-що изкъпано бебе плът.