— Дайлън, мили, нека после слезем на планетата! — примоли се тя, съвсем като любяща съпруга. — На кораба няма достатъчно работа за мен, а аз трябва нещо да работя.
— Върви да се облечеш, ти казах! — повтори той с попресилена, но я усети и като бащинска строгост.
Галатея изхвръкна от лабораторията, пъргава, лека на босите си нозе и видимо щастлива, че изпълняваше най-после едно негово желание. А Дайлън със същото претръпнало съзнание, с което бе я поръчвал, си помисли подире й, че всъщност експериментът едва сега започваше. И че ще си има все пак някакво там занимание с тая космическа раса през трите години, докато чакаше спасението. И си помисли още, по-скоро като весела закана, че никак няма да е леко това занимание — да се направи от нея нещо, което да прилича на човек. Впрочем защо после да не слязат и на планетата? Двама души с две кучета, вече си е — без малко щеше да каже „семейство“, — вече си е цял изследователски екип, цяла колония!…