Третата, в цвят екрю, изглеждаше умопомрачително, докато не я облякох. Оказа се твъъърде дълга. Приличах на дете, надянало роклята на майка си. И цветът пак не ми отиваше.
Четвъртата като че ли бе идеална — къса, в електриковосиньо, с презрамки, връзващи се на тила. Някъде бях чела, че цветът е подходящ за хора със зелени очи като моите.
С триста зора се напъхах в нея. Оказа се страшно тясна. Само деветгодишна би могла да я носи.
Е — помислих си, като се присегнах за петата рокля, която бе от ликра, къса и бяла, — тази май ще ми е точно.
И ми стана. Беше перфектна. Завъртях се в кръг и тогава я видях отзад. Имаше голямо, отвратително петно, сякаш някой бе разлял червено вино на гърба й. Ето защо собственичката й я бе зарязала.
Бях така разочарована, когато си облякох дрехите. Гениалната идея на Уил май нямаше да свърши работа. Върнах дрехите обратно на закачалките, след което порових още малко, но нищо. Само ужасно старомодни неща, които никога не бих облякла. Бях намерила вече най-готините дрехи.
Погледнах часовника си. Беше два часът. Партито започваше в шест и половина, а аз още не бях намерила какво да облека. Абсурд да сложа някоя от опърпаните си стари дрехи от миналата година, трябваше да измисля някакво извинение за пред Джорджи защо няма да отида.
Излязох от магазина, прекосих улицата по посока на автобусната спирка, където извадих брошурата, която получих по-рано. Заразглеждах я, опитвайки се да разбера защо ме преследваше. Огледах я и от двете страни. Рекламираше някакъв деликатесен ресторант и салон за разкрасяване „Пентаграм“. Да, виждах го, намираше се от другата страна на улицата. И някакъв интернет клуб. Да, и него виждах. Не го бях забелязала досега. Имаше и интернет адрес на някаква астрологическа страница. Обичах да чета подобни неща. Всички от Лудетините ги обичахме. Най-редовно следяхме хороскопите си в списанията за момичета. Може би в хороскопа ми имаше нещо специално този месец. Може би в него имаше нещо за затрудненото ми положение — имах бал, на който да отида, а нямах какво да облека.
Реших да хвърля едно око на сайта, като се прибера у дома, ако Дан и Уил не бяха окупирали компютъра. Ако въобще работеше де. (Беше стар, вуйчо Ърни ни го даде, когато си купи нов. Ако не беше вуйчо ми, щяхме да сме още в миналия век. Освен че ни даде компютъра, каза, че като коледен подарък за цялото семейство, ще ни плати и интернета.)
Тогава ме осени идея. Интернет клубът беше точно насреща ми. А това означаваше — компютри. Можех да използвам компютър, без да ми се налага да чакам, докато Братя Грим — Уил и Дан — приключеха с него. Кеф. Можех още сега да проверя астрологическия сайт и да разбера каква беше съдбата ми за месеца.
Погледнах отново към интернет клуба. Беше в края на редицата от магазини и изглежда, беше отворен, защото виждах разни хора вътре. Отвън беше боядисан в яркосиньо, сребристо и тюркоазено. Прекосих улицата и се загледах през витрината. Леле, град на бъдещето — помислих си, като огледах футуристичния декор вътре. Предната част приличаше на магазин, в който продаваха разни неща за партита и всякакви други джунджурии. Отзад забелязах няколко компютърни маниаци, седнали пред компютрите, а в самото дъно имаше щанд, където предлагаха напитки в ярки флуоресциращи чаши. Мястото изглеждаше готино, така че отворих вратата и влязох.
Нежна музика се носеше от тонколоните, разположени в ъглите. Все едно пееше хор от ангели. Оглеждайки се наоколо, изпитах чувството, че съм влязла в космически кораб. Исусе — помислих си, — сякаш съм в епизод на „Стар Трек“. Вляво от вратата се намираше метален тезгях, зад който стоеше най-странно изглеждащият човек. Имаше сребриста, стърчаща като гребен коса и беше облечен в гащеризон от ликра в електриковосиньо, а на краката си носеше сребристи ботуши с високи подметки. Бе като смесица на спейс ейдж с пънк.
— Хей — каза той веднага след като ме видя, — компютрите са отзад, ползвай онзи вдясно.
— Но… — Понечих да го попитам откъде знае, че искам да ползвам компютрите, но реших, че вероятно повечето хора идваха тук затова, понеже като мен си нямаха подръка свой у дома.
— Благодаря! — отвърнах и се отправих към дъното на клуба.
Седнах пред компютъра, а космическият пънкар дойде и застана зад мен.
— Знаеш ли как да го използваш?
Погледнах към екрана.
— Мисля, че да.
— Искаш да ползваш интернет, нали?