Този път на екрана се появи господин О. Беше облечен в бяло и се намираше насред поле от яркожълти слънчогледи.
Меган започна да вие като вълчица, при което няколко човека в автобуса се обърнаха към нас и ни зяпнаха.
— Толкова е готин — изкоментира Хана. — Това трябва да е твоят господин О, нали?
Кимнах утвърдително.
— Мисля, че съм го виждала в някой филм — продължи Хана. — Погледнете, цветовете на слънчогледите също образуват думи: „Сони е Слънцето“. Леле! Как ли са направили това?
Меган сложи ръка на сърцето си.
— Магия — въздъхна тя. — Знаех си, че съществува. Сигурна бях.
— О, я слез на земята, фантазьорке! — рекох аз. — Нарича се съвременни технологии. Какво ли не правят вече, щом е за реклама, бизнес промоции и тям подобни. Само вземи филмите за Хари Потър. Да не мислиш, че великанът Хагрид е толкова голям в действителност?
Меган ми се изплези.
— Този не ми харесва как изглежда — обади се Хана, когато екранът потъмня и градската обстановка бе заменена от класна стая с черна дъска. Един страшно строг на вид мъж, с брада и бяла коса, седящ на някакво бюро, влезе в кадър. Той погледна над очилата си към нас и имаше вид, сякаш му бе супер досадно, че е там. Мъжът се изправи и започна да скърца с тебешир по дъската: „Доктор Кронос. Сатурн“. След което спря.
— Той беше на бала в събота — казах. — Говори с Неса по едно време. Всъщност тя ми спомена нещо за Сатурн. Нещо от сорта, че е този, който учи на разни уроци или нещо подобно.
Меган потръпна.
— Изглежда много взискателен — каза тя. — Не бих искала да ми е покровител. Кой знак управлява Сатурн?
— Не знам — рекох.
— Можеш да попиташ Неса все пак — вметна Меган. — Тя със сигурност знае.
Екранът на телефона отново се промени. Този път се пренесохме в мрачно подземие, чиито стени бяха във виненочервено, имаше кървавочервени кадифени драперии и голям сребърен свещник с горящи в него свещи, в близост до нещо, което приличаше на дълга дървена маса за кафе.
— Малко зловещо, а! — каза Хана.
— На мен ми допада — рече Меган. — Много готическо. Божичко, масата всъщност е ковчег! И се отваря. Това не ми харесва!
Ковчегът наистина се отваряше. В него имаше някого. И който и да беше той, излизаше навън. Беше мъж. Първо седна, после се изправи и измъкна от ковчега. Беше на средна възраст, с кестенява коса на опашка и носеше тъмен кадифен костюм с тъмночервен шал около шията си (който беше в тон с цвета на драпериите).
— Добре подбрани аксесоари. Готино — изкоментирах.
Меган бе закрила очи с ръцете си.
— Не мога да гледам, не мога да гледам — викаше тя.
— Това е човек, Мег — казах, като продължих да се взирам в екрана. — Изглежда си нормално. Нищо плашещо.
Във вида му нямаше абсолютно нищо зловещо и скоро Меган продължи да гледа заедно с мен и Хана. Мъжът беше с издължено лице и голям нос. Имаше нещо интересно у него — струваше ти се, че спокойно би могъл да си поговориш с него за какво ли не. Той подаде напред ръката си, свита в юмрук, след което я разтвори. В дланта му стоеше гъсеница. Мъжът духна отгоре й и тя се превърна в какавида, а след това — в пеперуда. Той направи дълбок поклон и иззад него и драпериите се появиха стотици пеперуди. Долетяха над главата му и образуваха корона от пеперуди във въздуха, след което литнаха към стената и изписаха думите: „Пи Джей Власаова. Плутон“. Последва още един поклон, замах с ръката и вече го нямаше.
— Браво, Плутон! — каза Хана. — Сега вече ми хареса.
На екрана изникна морски пейзаж. Океански вълни се разбиваха на плажа и оставяха пенести следи по брега, връщайки се обратно. Появи се някаква жена, облечена като хипи, и затанцува (досущ като мама, когато се почерпи по Коледа). Докато я гледах, се зачудих дали Меган не беше права за това, че наистина съществуваха вълшебни създания. Приличаше на нимфа, бе облечена в светлозелени и сини тонове и имаше сребристобяла, дълга до кръста коса. Докато танцуваше, започна да пише с дълга пръчка по пясъка. Когато приключи, се отдалечи с танцова стъпка по плажа, размахвайки ръце, а върху пясъка прочетохме думите: „Селена Луна. Дете на Луната“.
Очите на Меган грееха.
— Ако тя не е приказно създание, не зная кой друг би могъл да бъде.
— Аха — рече Хана. — Задължително трябва да си взема такъв телефон.
— Не е от телефона. Те са вълшебници — въодушеви се Меган. — Убедена съм. Знаех си, че съществуват. Знаех си.