Тогава мама погледна към наполовина изпразнения шкаф и нещата, които бяха изпопадали на килима.
— Предполагам, трябвало е да изхвърлим всичко това още преди месеци — каза тя с усмивка. — Благодаря ти, че ни напомни!
— Мамо, само преди малко можеше да умра!
— Можеше — отвърна тя, но не изглеждаше особено загрижена. Беше заета с оглеждането на боклуците, които се бяха разпилели. — Наистина трябва да се отървем от тия джунджурии, а?
Стана ми ясно, че нямаше да получа никакво съчувствие от нея, след като разбра, че съм добре. При все това реших да полежа още малко там и да си попъшкам. И докато си лежах така — бум! Като гръм от ясно небе, ме осени вдъхновение.
Седнах и изместих десния крак на Барби от лявото си ухо. Ури се оказа прав. Както и Неса. „Използвай възможностите си“ — ми бе казала тя. „Най-неочаквано ще те осени вдъхновение“ — пък бе казал той. Беше толкова ясно.
— Измислих, мамо — извиках аз, — знам какво да направим, за да спечелим нещо отгоре.
Девета глава
Как да изкараме някой паунд
Изчаках да слезем долу, за да направя гениалното си съобщение. Всички щяха да бъдат страшно впечатлени. Аз самата бях впечатлена!
— Тори има идея — обяви мама пред Андреа, Уил и Дан, които все още се тъпчеха с препечени филийки в кухнята. — Кажи я, Тори!
Мама, Андреа, Уил, Дан, Мармит и Мийтлоуф ме загледаха в очакване.
— Разпродажба на битака — съобщих аз.
Ченетата им направо увиснаха. После Уил и Дан продължиха да дъвчат. Мармит и Мийтлоуф поне изглеждаха въодушевени. Всъщност Мармит скочи на стола до мен и потри муцуна в ръката ми, сякаш за да ми изкаже одобрението си.
— Разпродажба на битака? Пфу! — каза Уил с пълна с фъстъчено масло и хляб уста. — Не. Имаме нужда от чудо. Трябва да спечелим от лотарията.
— Ти коя зодия си? — попитах го аз.
— Везни. Защо?
— Трябваше да се досетя — отвърнах. — Това е въздушен знак за вятърничави глави, реещи се из облаците. Шансовете да спечелим от лотария са едно на стотици хиляди милиони. Не можем да разчитаме на това. Трябва да предизвикаме чудото да се случи. А това е нещо, което можем действително да направим.
— О, я стига — отвърна Дан.
— И колко смяташ, че ще спечелиш от разпродажба на битака, умнице? — попита Уил. — Петдесет най-много. И докъде ще я докараме с тях?
— А и кой ще иска да купи старите ни неща? Бас ловя, че и без пари няма да ги вземат — добави Андреа.
— Петдесетак е по-добре от нищо — рекох. — Да видим вие какво ще измислите.
— Всъщност — намеси се мама, която се бе загледала замислено през прозореца, след като направих съобщението си — идеята не е никак лоша. Всички ония неща горе са задръстили шкафовете. А има и още на тавана и в гаража. Няма да е лошо да се отървем от тях. Особено ако ни се наложи да се местим. Пък и ще освободим малко място. Освен това всяка събота на паркинга в Осбъри има битак. Каня се от известно време да проверя цените за пазаруване, но и през ум не ми бе минавало да отида там, за да продавам. Да, Тори, мисля, че си на прав път.
— Можеш и да опечеш някой от своите сладкиши, мамо — казах. — Хората умират да си похапват, докато се мотаят насам-натам.
Мама изглеждаше много по-обнадеждена.
— Да — рече тя, — точно така. Дан, вземи лист хартия и да направим списък.
Готово — помислих си. — И то благодарение на теб, Неса.
Планът за разпродажбата се задвижи с пълна пара. Всеки се захвана с нещо. Андреа направи чистка на книгите си, Уил изкара една камара стари компактдискове, дивидита и компютърни игри, Дан донесе игри и играчки, които вече не бяха за годините му, а мама и аз извадихме купища стари дрехи и обувки, които вече не носехме.
Щом заработихме по плана, пратих съобщение на Неса. Всеки ден започнах да получавам окуражителни имейли от нея. Бяха много хубави, приличаха на шедьоври. Всички, направени на светлосин фон. Около първото съобщение имаше венец от бели рози, около второто — яркожълти слънчогледи, третото имаше кръг от бръшлян и кокичета, сплетени едни в други, четвъртото беше поставено в квадратна рамка, направена от звезди и планети, които проблясваха на екрана, а петото и шестото бяха с редици от малки птички, които чуруликаха около тях. Голяма майсторка е, след като може да прави такива страници — помислих си, като ги разпечатвах, за да си ги сложа на стената.
Съобщенията бяха кратки: „Не се предавай“; „Смелчаците никога не се предават, а слабаците никога не побеждават“; „Ако Мохамед не отиде при планината, планината отива при Мохамед“; „Съдбата е в услуга на смелите“; „Началото е половината на цялото“; „Животът е такъв, какъвто си го направиш“.