С напредването на седмицата посланията започнаха да се въртят все по-често в главата ми. Не се предавай! Не се предавай! Не се предавай! Смелчаците никога не се предават, а слабаците никога не побеждават. Смелчаците никога не се предават, а слабаците никога не побеждават… Усетих, че се зареждам с ентусиазъм и вдъхновение.
Страшно ми се искаше да разкажа на Лудетините за плановете ми, но това означаваше да им призная колко тежко бе положението у дома, а аз не бях готова за подобно нещо, нито пък за съжалението им. Отново се канеха да ходят на кино в събота вечер, но аз пак трябваше да измисля нещо, защото нямах пари. Казах им, че мама ще ме води с братята ми в някакъв нов ресторант в града. Нямаше нужда да знаят цялата истина. На ресторант можеше и да отидем с нея, но за да й помогнем да го изчисти. А когато Джорджи ме попита дали съм свободна преди това, та да отида на пазар с нея и майка й, обясних, че не мога, понеже имаме семейно събиране на обедно парти във вилата на вуйчо ми. И донякъде беше така. Те щяха да дойдат да ни помогнат за разпродажбата. Само дето вилата беше по-скоро обикновен жилищен блок и срещата ни беше на паркинга зад супермаркет „Мъджинс“, където сигурно щяхме да обядваме сандвичи с бекон. Но нямаше нужда от подробности.
Винаги, когато кажех някоя лъжа или измишльотина, съвестта ми се обаждаше. Понякога ми идеше да им разкажа всичко, но не ми се искаше да ги изгубя като приятелки. Означаваха твърде много за мен. За щастие други хора бяха напълно наясно как стояха нещата при нас, откакто татко ни напусна. Това бяха сестрите на мама и техните съпрузи, които ни помагаха страшно много.
Обадих се на вуйчо Кев и той се съгласи да ни откара с микробуса си до разпродажбата. Каза, че ще ни даде да продаваме и малко зеленчуци и подправки в единия край на сергията, при условие че отида да му помагам в градината му няколко вечери след училище. Съгласих се, припомняйки си какво ми бе споменала Неса за практичността на Телеца. Вуйчо дори ми каза, че ако искам, мога да си имам свое място в градината. Реших, че това ще бъде новото ми хоби. И без това винаги ми е харесвало да се ровя в земята, да засаждам разни неща и да ги гледам как растат. А откакто Меган нарече вълшебство това, че разни неща изникват от нищото, все едно прогледнах за чудесата на природата, които ме заобикаляха и които преди това бях приемала за даденост. Но когато прекарах няколко часа в зяпане на венчелистчетата на един ябълков цвят, сякаш дотогава не бях виждала такова нещо през живота си, вуйчо Ърни май ме помисли за мръднала.
Леля Фийби ни даде част от порцелановите си съдове, като заяви, че би направила всичко по силите си да ни помогне.
Леля Пат, която държи салон за красота, пък ни снабди с доста мостри на козметични продукти за кожа и коса.
До края на седмицата стаите ни на първия етаж бяха пълни до горе със стоки за разпродажбата. Дори Дан, Уил и Андреа взеха да се зарибяват.
В събота Вуйчо Кев пристигна в седем сутринта и всички се качихме в микробуса му: мама, вуйчо Кев и аз — отпред, а момчетата и Андреа се натовариха отзад, заедно с торбите. На Андреа никак не й допадна идеята и измърмори нещо, че миришело на бензин при тях. Такава е досада. Макар че като пристигнахме, наистина изглеждаше малко по-бледа от обикновено.
Започнахме да разтоварваме микробуса.
— Е, къде е масата? — попита вуйчо Кев, когато свалихме и последната торба.
— Каква маса? — рекох аз.
— Тази, на която ще изложите нещата си — отговори той.
Мама и аз се спогледахме ужасени. Всички хора около нас разтягаха сгъваеми маси за пикник и нареждаха по тях стоките си. В суматохата около приготвянето, бях пропуснала да помисля за това, къде ще сложим всичко, което имаме.
— Нямаме маса — отвърнах засрамено. — Какво ще правим сега?
Точно в този момент до нас достигна апетитният мирис на бекон. Вуйчо Кев подуши въздуха.
— Ммм, сандвич с бекон — възкликна той. — Хайде, момчета! Да напълним стомасите, пък тогава ще мислим как ще оправим проблема.
И хукнаха, без да се обръщат назад.
Тези момчета наистина не правят нищо друго, освен да ядат — помислих си. — Но пък сандвичи с бекон! Страхотна идея. Забелязах, че жената, която правеше сандвичите в края на битака, огласяваше с пълно гърло услугите си. Е, носехме сладкишите на мама, но те бързо щяха да свършат. Трябваше да се сетя да направя сандвичи. Нищо, другия път ще се подготвя по-добре и ще си изготвя списък наум с най-необходимите неща за разпродажбата — маса, сандвичи.