— О, не, всичко си е на мястото — отговори мама.
Измъкнах се — помислих си, когато мама се обърна, за да обслужи първия ни клиент. След жената с пъзела последва непрекъсната върволица от хора, които оглеждаха, купуваха и пробваха разни неща. Намерих стара кутия с пастели и листове и набързо направих цветни етикети, така че клиентите да могат ясно да виждат колко струваше всичко. И подобно на съобщенията, които Неса ми изпращаше през седмицата, се опитах да украся всеки един от тях я с цвете, я с листенце, я с пеперуда или с нещо друго, с което да привличат вниманието. Няколко души изкоментираха, че са много хубави.
Никой от нас не се спря до обяд, когато бяхме продали вече две трети от нещата си, а мама напълно бе забравила да ме разпитва за „новите“ ми приятели. Всичките й сладкиши свършиха още в началото, заедно със зеленчуците на вуйчо Ърни. Разпродажбата не можеше и да върви по-добре, с изключение на един неудобен момент, когато засякох по-малкия брат на Соня Марк да разглежда старите музикални дискове. Наведох се зад масата, преди да ме забележи. Не можех да понеса мисълта, че ще изпорти на Соня и Хло, че ме е видял да продавам на сергия на битака. Това щеше да е идеална причина за тях отново да започнат с тяхната „кръпка“ и никога повече да не спрат. За щастие, като се показах изпод масата, той бе вече отминал.
Преброих спечеленото до момента.
— Вече имаме двеста и петдесет паунда! — обявих, като приключих.
Лицето на мама се разтегна в широка усмивка.
— И все още има цял куп неща за продаване.
— Това определено ще помогне за наема този месец, нали мамо? — попитах аз.
— Че и отгоре — усмихна се в отговор тя. — И понеже следващата събота е рожденият ден на Дан, с част от печалбата смятам да му организирам малко празненство и пак от нея да дам на всеки от вас по десет паунда.
Десет паунда за мен! — помислих си. — Яко. Това означава, че ще мога да отида на кино заедно с Лудетините тази вечер, без да се притеснявам, че няма да мога да си го позволя.
Към един часа мама предложи Андреа и аз да си починем, така че тръгнахме с нея на обиколка край останалите сергии. Андреа искаше да погледне книгите и скоро започна да харчи своята част от спечеленото. Луда! — помислих си, като я видях да се рови из кашоните с книги на една маса. — Тъкмо се отърва от един куп и вече си купува друг. Оставих я там и продължих да обикалям сама. Продаваха се какви ли не вехтории. Добре поогледах кой колко вземаше и за какво. Освен това забелязах, че имаше сергии, които продаваха нови неща. Домашно направени картички, снимки, рамки, изплетени от цветя, листа и клонки, аранжирани цветя, домашно приготвени продукти за вана, както и голямо разнообразие от сладкиши и закуски. Докато гледах към една от сергиите с кесийки, пълни с лавандула, си помислих: Та аз самата мога да направя половината от тези неща. Някой ме потупа по рамото. Обърнах се и видях пред себе си възрастен мъж с брада.
Веднага го познах. Беше доктор Кронос. Или Сатурн, съгласно видеозаписа от телефона. Той беше мъжът, който написа името си на черната дъска. Беше облечен в старомоден вълнен костюм и имаше яркочервена вратовръзка на планети и звезди. Яко! — помислих си, като видях вратовръзката му. — Чудя се дали всички хора-планети притежават нещо от сорта на таен клубен знак, за който само членовете на зодиака знаят. Неса носеше на бала обеци с формата на звезди, а бях забелязала, че господин О имаше звезда и планета на копчетата си за ръкавели.
— Здравейте — казах аз с усмивка. — Вие трябва да сте доктор Кронос. Аз съм Тори.
Той не отвърна на усмивката ми. Всъщност приличаше на буреносен облак.
— Зная коя си — отвърна.
— Е, как е? — попитах. Бях развълнувана. След като беше от хората-планети, навярно и той имаше някаква изненада за мен, подобно на Пи Джей, който дойде да ми помогне със сергията.
— „Как е? Как е?“ Що за език е това? Говори правилно, момиче! — сряза ме доктор Кронос.
— Аз… имах предвид, нали знаете, как сте, как я карате, и от този сорт — отвърнах. Когато думите „как я карате“ излязоха от устата ми, се усетих, че пак сбърках, но имаше нещо у него, което ме държеше на тръни.
На лицето на доктор Кронос се изписа възмущение.
Не е нужно да си толкова навъсен — помислих си.