Дванадесета глава
Планетата Земя вика Тори
Останалата част от деня мина като в мъгла, понеже съзнанието ми бе заето с възможностите ми — или по-скоро с липсата на такива. Как щях да кажа сега на момичетата, че няма начин да замина за Италия? Ще трябва да се направя на болна или луда. Или и на двете. Както и да е. Сигурно беше за добро. Спечелването на билета едва ли щеше да е достатъчно. Имаше и други неща, от които се нуждаех за пътуването — дрехи, грим, джобни, списания за в самолета. Мама нямаше как да ми даде пари за всичко това. Ако погледнех реално, всичко е било една мечта. Ето какво трябваше да приема. Да вървят по дяволите планетите на небето! Трябваше да стъпя здраво на земята, откъдето бях. Планетата Земя вика Тори. Бях си едно бедно момиче от бедно семейство.
Меган, Хана и Джорджи бяха много мили с мен целия ден. Сякаш знаеха, че нещо не е наред, но не можеха да разберат какво. Хванаха се за моето „не се чувствам добре“ и поделиха с мен сладките си в междучасието, а Хана ми лакира ноктите в обедната почивка. Джорджи и Меган пък се опитаха да ме разсмеят, изигравайки танца на поклащащото се зомби, който бях измислила миналата Коледа. Той включваше събиране на очите, провесване на устните, сякаш всеки момент ще ти потекат лигите, леко свиване на краката в коленете и вървене с бавно поклащане. Винаги, когато го играехме, накрая се натръшквахме на пода от смях. Не можех да не се усмихна, като гледах колко много се стараеха Джорджи и Меган и как се правеха на луди, но опитите им да бъдат мили с мен ме караха само да се чувствам още по-зле. Не заслужавах приятелки като тях.
Доктор Кронос е знаел какво ще се случи — помислих си. — Поне се опита да ме предупреди. И сигурно е искал да ми помогне с идеята да си изкарам пари чрез уменията си.
Припомних си отново разговора с него, за да се уверя, че не пропусках нещо. А какво беше онова, което Неса каза за Юпитер? Неочакван късмет. То пък какво трябваше да означава?
Проверих телефона си в голямото междучасие дали нямаше други съобщения от тях. Нещо, което да ми подскаже какво да правя оттук насетне.
Имах три гласови съобщения. Двете бяха от Неса. Първото й гласеше: „Луната ти е в Рак, Тори, което ще рече — емоционален период“. Това вероятно се отнася за случилото се преди малко на училищния сбор — помислих си. — Страхотна емоция.
Второто съобщение гласеше: „Нищо не е изгубено, докато не приключи окончателно“.
Това дали не означаваше, че все още има надежда? Че нищо не е свършило? Вече нищо не разбирах.
Изслушах и третото съобщение. Беше от господин О. „Опитай си късмета!“
Да си опитам късмета. За какво? Лотарията вече мина. Не спечелих нищо, освен положително влияние от Юпитер. Започвах да си мисля, че Уил е прав. Астрологията беше за будалите. А аз бях будалата на седмицата.
По време на следобедните часове си припомнях отново и отново всичко, което се бе случило, откакто ми бе казано, че съм Момиче на зодиака. Въпреки всичко, исках това да има някакво значение. Навярно бях пропуснала нещото, което се опитваха да ми кажат.
Опитай си късмета. Опитай си късмета. Какво ли искаше да ми каже с това господин О? И тогава ми светна. Ами да, разбира се! Не лотарията е трябвало да спечеля. Не. Тя само е трябвало да ми покаже, че нещата се случват. Неочаквани неща. Но аз трябваше да предизвикам това, което исках да се случи.
С нетърпение дочаках края на часовете, за да си тръгна и да задействам план Б. Мисия „Милионер“. Знаех точно какво щях да направя.
— Няма ли да дойдеш на кафе? — викна след мен Меган, когато се втурнах към училищната врата. — Отиваме в „Максуел“.
— По-късно — отвърнах. — Трябва да взема нещо за мама, за Дан. Съжалявам. Спешно е.
Хукнах към автобусната спирка, зарязвайки момичетата да гледат озадачено след мен. Не ми се искаше да се обяснявам много-много, за да не решат да дойдат с мен, защото желаех да бъда сама при изпълнението на плана си.
Качих се на автобуса за Осбъри и като пристигнах, се отправих към най-близкия павилион за вестници и списания. Когато планът ми проработи, ще отида да се запозная с този Джо Юпитер — помислих си, като отворих вратата на павилиона и влязох.
— Кажете, млада госпожице! — рече мъжът зад щанда.
Преброих парите си. Разполагах с двадесетте паунда, които мама ми бе дала за подаръка на Дан, и четири паунда, които ми бяха останали от парите ми от разпродажбата на битака. Поех си дълбоко въздух. Сега или никога — рекох си. — Опитай си късмета!