Е, поне спрях да плача. Невъзможно бе да се състезавам с нея. Тя ревеше така силно, че дори балонче от сополи излезе от носа й. Боже мили! — казах си аз. Бръкнах в джоба си, извадих кърпичка и й я подадох. Тя си издуха силно носа, въздъхна дълбоко и най-после се обърна и ме погледна. Но пак не каза нищо.
— Аз… аз… зная как се чувствате — рекох.
Това наново я разплака. Този път направи две балончета. По едно от всяка ноздра.
Никога досега не бях виждала възрастен със сополи. Само деца, така че гледката ме разсмя. Опитах се да се сдържа, но както обикновено, когато зная, че не е редно да се смея, ми стана още по-смешно. Прехапах устни, превих се надве и задишах дълбоко, но нищо не помогна да възпра кикота и избухнах в бурен смях.
Тя веднага се обърна към мен.
— Какво е толкова смешно?
— Нищо — отвърнах. — Нищо наистина. Съжалявам. Просто… днес денят беше ненормален… и ето ни тук, седим на автобусната спирка. Аз плача, вие плачете…
Посочих колебливо към носа й.
Тя последва сочещия ми пръст и събра очи, за да фокусира върха на носа си. От това ми стана дори по-смешно, но тъй като не бях сигурна как ще реагира, се опитах да се сдържа. Моля те, само не започвай пак да плачеш! — помислих си, тъй като лицето й сякаш пак помръкна. Но не заплака. А също започна да се смее. Тогава пак се разкикотих. Още по-здраво. Седяхме си там двете и се превивахме от смях. Беше страхотно. Когато се насмяхме и наплакахме, тя стана.
— Аз ще си ходя — каза.
— Ами добре — отвърнах.
И пак започнахме да се смеем. Скъсахме се от смях, като лудите.
Тогава жената се протегна, извади телефона ми от коша, подаде ми го и прошепна:
— Никога не се страхувай от чувствата си, Тори, зодия Телец, и никога не се притеснявай да ги излееш и споделиш. А сега се прибирай у дома. И бъди себе си. Кажи истината. Всичко ще си дойде на мястото.
Поклатих глава. Да бе, сякаш щях да приема съвета на една откачалка (каквато очевидно бе тя). Но сигурно щях да се прибера у дома и да си призная всичко. Нямах какво повече да губя.
След като тя си тръгна, извадих носна кърпичка и си изсекнах носа. Хвърлих един поглед на телефона, за да видя кой се бе опитвал да се свърже с мен по-рано. Пропуснато обаждане от доктор Кронос. Е, нищо не съм изгубила — помислих си. Станах и огледах редицата магазини на отсрещната страна. Все още не бях готова да се прибера у дома и да поема вината си. Виждах „Пентаграм“ — салона, който Неса държеше. Можех да отида и да проверя дали беше там. Но като стигнах пред салона и погледнах през витрината, видях, че осветлението е изгасено. В този момент до мен достигна ароматът на готвено. Лук. Чесън. Каквото и да беше, миришеше вкусно и ми напомни, че съм гладна. Ароматът идваше от ресторантчето за деликатеси, за което Неса ми бе споменала. Като се приближих, видях, че вътре имаше няколко клиенти, седнали на застлани с покривки в бяло и червено маси. Хората лакомо нагъваха от още димящите си блюда. Устата ми се напълни със слюнка само като ги гледах. В ресторантчето изглеждаше уютно и топло, но аз нямах никакви пари, за да вляза. Всичките ги бях проиграла.
Продължих нататък с къркорещ стомах. Следваше интернет клубът на Ури. Почувствах се страшно виновна, като минах край него. Как можах да изхарча парите за подаръка на Дан? Едва ли имаше нещо по-долно от това. Трябваше да намеря начин да му се реванширам. Например да му пиша домашните през следващите няколко години. Или пък да го оставя да се разполага с дистанционното завинаги. Или да седи в удобното червено кресло. Или пък всяка вечер да му правя сандвичи с риба тон и сирене. Ще му стана слуга. Готова съм на всичко — помислих си, — само да ми прости.
Клубът беше затворен, но на витрината бяха изложени два модерни телевизора, които привлякоха вниманието ми. И двата бяха включени. Предаваха нещо като лекция в някаква зала. Лекцията изнасяше възрастен мъж с брада. Та това беше онзи старец — доктор Кронос. Няма отърване от него — помислих си, като се заслушах в това, което говореше.
— И така, един от най-важните уроци в живота, които човек трябва да научи, е, че сам трябва да кове щастието си — каза доктор Кронос от телевизора.
— Хайде, пак започна — въздъхнах аз.
— На кого говориш, глупаче? — попита познат глас. Извърнах се и видях Уил и неговия висок като върлина приятел от училище, Стю.
— На мъжа от телевизора — отвърнах. — Казва, че човек сам трябва да кове щастието си. Само го чуйте какви ги плямпа. — До мен продължаваха да достигат думите на доктор Кронос. — „Стегни се и действай“.