— … не е нищо специално. Мама реши да бъде като изненада, ето защо не можах да ви кажа по-рано — обясних аз, като си обещах, че това беше последната лъжа, която изричах. — Освен това имам… да ви казвам нещо много важно.
— Звучи сериозно — пошегува се Джорджи.
— Такова е — отвърнах.
Следващата сутрин у дома беше същинска лудница. Уил изведе Дан на някаква ранна футболна тренировка, а всички останали се заехме с приготовленията около тържеството.
Вуйчо Кев дойде и мама тръгна с него по магазините да напазарува. Малко след като те излязоха, пристигнаха леля Фийби и леля Пат и започнаха да приготвят ястията. Вуйчо Ърни и братовчед ми Дейвид вдигнаха в градината газебото, което използвахме на битака. Андреа отговаряше за украсата, а аз влизах от стая в стая и оправях каквото можех.
До дванадесет часа къщата сияеше празнично и усилията ни бяха възнаградени, когато Дан се върна с Уил и лицето му светна, като видя какво сме направили за него. А като получи и подаръците си, замалко да се разплаче. Няма по-хубаво от това — помислих си — да видя щастливи хората, които обичам. Тайно в себе си благодарих на Джо, задето ми даде компютърната игра. Нямаше да мога да се понасям днес, ако Дан не я бе получил заради глупостта ми.
Гостите започнаха да пристигат — още роднини и децата им, Меган, Джорджи и Хана, съседи, някои приятели и скоро купонът се развихри. Уил и част от приятелите му се маскираха като клоуни и устроиха за по-малките супер забавно представление, на което Меган, Джорджи и Хана, изглежда, се наслаждаваха не по-малко от петгодишните.
Толкова се радвах, че дойдоха, понеже си мислех, че имаха къде-къде по-забавни неща за правене. Но всички откликнаха възторжено, когато ги поканих снощи. Гледах ги как се веселят и дъхът ми направо секна от страх при мисълта за това, което трябваше да направя и кажа. Днес беше денят, в който щях да им призная абсолютно всичко. Щях да им разкажа цялата история, истината за мен и семейството ми. Ако ме отрежеха, отрежеха, какво да се прави. Не можех да се сърдя на никой друг, освен на себе си.
С напредването на следобеда, храната попривърши, хората се поизмориха, възрастните влязоха вътре за по чаша чай и да си изпънат краката, а някои от по-малките заиграха на гоненица в дъното на градината. Уил и приятелите му отидоха да гледат телевизия във всекидневната, а Дан и неговите приятели се качиха в стаята му да пробват компютърната игра.
На масите в другия край на градината останахме само аз, Меган, Джорджи и Хана. Започнах да раздигам някои неща, да събирам чинии и да изхвърлям остатъците в торба за боклук. Знаех си, че рано или късно моментът щеше да настъпи.
И той настъпи.
— Е, какво беше това, за което искаше да говориш с нас? — попита Меган.
— Ами… — започнах аз. И трите се бяха вторачили в мен толкова сериозно, че замалко да се откажа. — Аз не съм тази, за която ме мислите — изтърсих.
Хана се разсмя.
— Коя си тогава?
— Не, искам да кажа, аз съм си Тори. Тори Тейлър. Само дето… ами… аз… — Толкова е трудно — помислих си. — Най-трудното нещо, което някога съм правила. — Аз… Вижте, ще го кажа направо. Надявам се, че няма да ме намразите завинаги. Така. Добре. Ами. Аз съм лъжкиня. И загубенячка. И…
— Не — рече Джорджи, — не си загубенячка.
— И не си лъжкиня — добави Меган.
— Ами да, какви ги говориш? — попита Хана и се огледа наоколо с учудена физиономия. — Това да не би да е някаква игра?
— Не. Де да беше. Аз съм лъжкиня. И идея си нямате — рекох. Вдигнах ръка и посочих към къщата. — Като начало — семейството ми е бедно. Майка ми е бедна. И работи на три места. Или поне бяха три. Съкратиха я от едното миналата седмица. Може да се наложи да се изнесем. И… никога не е имало майстори в къщата. — Когато изплюх камъчето, гласът ми започна да трепери, понеже всеки момент щях да се разплача. — Ние… ние не можем да си позволим майстори. И вуйчо ми няма вила, а живее в жилищен блок на няколко километра оттук. Не притежавам нито едно от нещата, които съм ви казвала, че имам, и не мога да си позволя маркови дрехи. Аз съм „кръпка“. Купувам дрехите си от магазини за втора употреба. Всъщност доста неща си вземаме оттам — книги, дискове, игри. И освен това не мога да си позволя да отида до Италия. И никога не съм можела. Нямам абсолютно нищо. Дори и баща. Той забягна на другия край на света и почти не се обажда. Дори днес забрави рождения ден на Дан… — При мисълта за това очите ми се напълниха със сълзите, които бях сдържала, и трите момичета протегнаха ръце към мен, но аз кръстосах своите пред гърдите си. — Не се дръжте мило. Не го заслужавам, защото съм най-лошата приятелка в целия свят.