Меган не обърна внимание на това, което казах, пристъпи към мен и ме прегърна силно.
— Не, не си.
— Защо не си ни казала всичко това? — попита Джорджи. — В крайна сметка сме ти приятелки.
— Защото си мислех, че ще ме съжалявате, понеже нямаше как да ходя навсякъде с вас. А и се смятах за загубенячка.
Джорджи направи възмутена физиономия.
— В никакъв случай.
— Да, в никакъв случай — добавиха в един глас Меган и Хана.
И трите стояха и ме гледаха, след това се спогледаха една друга и се обърнаха пак към мен. Аз също ги погледнах.
Джорджи се обади първа:
— Ами на мен не ми пука дали си бедна — рече тя.
— На мен също — добави Меган. — Не движа с теб заради това къде живееш или какво носиш.
— И на мен — обади се Хана. — Аз харесвам самата теб.
— Наистина ли? — Преглътнах сълзите, които отново напираха. — Но… но… но… — Опитах се да се сдържа, но тогава си спомних какво ми бе казала предишната вечер Селена на автобусната спирка в дъжда. Споделяй чувствата си. Изхлипах и сълзите започнаха да се стичат по бузите ми. — Наис… наис… наистина ли?
И трите кимнаха.
— Наистина.
— А… но… ще ми простите ли?
Те отново кимнаха.
— За какво? — попита Джорджи.
— За това, че не бях честна с вас.
— Прощаваме ти — каза Хана.
— Силна прегръдка — добави Меган и трите ме наобиколиха и ме прегърнаха.
Когато ме пуснаха, Джорджи рече:
— Е, сега, след като изяснихме всичко това, имам да те питам нещо.
Сърцето ми се сви. О, не! — помислих си. — Сигурно ще ме пита нещо неудобно и ще се наложи да си призная и дори по-ужасни неща, които съм казвала и правила.
Реших да проявя смелост и да си понеса последиците.
— Добре, какво? — попитах.
Джорджи погледна към къщата.
— Ъъъ… ами… можем ли… така де… мога ли да идвам у вас по-често?
— У нас? Разбира се. Но защо? Искам да кажа, няма проблем, но… Никога не съм мислила, че ще искаш. Все пак твоята къща е страхотна и…
— И празна — прекъсна ме Джорджи и за момент ми се видя тъжна. — Мразя да се прибирам там след училище. Някои дни нито майка, нито татко се връщат преди девет и половина вечерта. Е, да, домашната помощница е там, но не е същото. Затова винаги толкова ми харесва да идвам тук. Пълно е с хора и къщата изглежда обитавана. А и братята ти са забавни. В нашата къща е толкова стерилно. Не смееш да изцапаш. Докато тук човек може да бъде себе си и дори да се прави на маймуна, ако поиска. Харесва ми. Допада ми и това, че лелите и братовчедите ти наминават да ви помагат. И това, че се обличате в смешни костюми, когато гледате филми. А в нашата къща е… — И тогава очите й се напълниха със сълзи. — … Толкова самотно.
— Силна прегръдка — казах аз и всички отново дружно се прегърнахме.
Когато се пуснахме, Меган погледна Хана.
— Има ли нещо, което искаш да споделиш? — попита тя с широка усмивка.
Хана се замисли за момент.
— Винаги съм се опасявала, че може да ме зарежете, защото не съм хубава колкото вас.
— Глупости — извиках, — много си си хубава, но по-важното е, че си забавна.
Хана се изчерви и за момент, мога да се закълна, че и в нейните очи имаше сълзи.
— Меган, добре ли си? — попита Джорджи.
— Да, мисля. Само дето… така де, като гледам, ни е избило на откровение — рече тя и пристъпи от крак на крак, поглеждайки неловко. — Понякога и на мен… ми се струва, че не съм забавна или хубава колкото вас…
— Глупости — викнахме в един глас Хана, Джорджи и аз и после добавихме: — Силна прегръдка.
Прегърнахме се заедно още веднъж и тогава Меган каза:
— Поклащащото се зомби.
Моментално застанахме една до друга, кръстосахме очи, провесихме устни, приклекнахме и започнахме да крачим, поклащайки се, из градината. Малко след това всички избухнахме в смях. А Джорджи се спъна и тупна на земята. Меган връхлетя отгоре й, а Хана върху нея, повличайки и мен. Останахме да лежим на купчина на земята, заливайки се от смях.
Уил се показа през прозореца и се провикна:
— Има ли място за момчета при вас?