Когато се омъжих за Дан, не исках точно това. Не мислех, че ще се превърна в това.
Всъщност всичко, което напоследък произнасям на глас, са жалки оплаквания, прикрити като въпроси.
„Съдомиялната машина още ли е пълна?“ „Нали не си забравил да купиш паста за зъби?“ „Не мислиш ли, че ще е добре, ако дадеш тази риза на Армията на спасението?“
Понякога всичко, което мога да сторя, е да направя изявление. „Тези таблетки за съдомиялнята не са ефикасни.” „Искам само едно захарче в чая.“ „Това мляко не е пълномаслено.” Тогава той се извинява или казва „Добре, бебчо“ с онзи тих глас, който подсказваше, че всъщност не е добре. Без да съм го обмислила, се бях присъединила към пасивно-агресивната армия на некомуникиращите. Външно оставах абсолютно спокойна, което казваше: „Всичко е наред, всичко е чудесно“', докато всеки глупак можеше да почувства, че вътрешно бях едно врящо и кипящо гърне, пълно с омраза, което рано или късно щеше да избухне като вулкан от смъртоносна жлъч.
Супер.
Моето чудовище се умилостивяваше само от мисълта, че това момче Дан бе имало голям късмет да срещне тази прекрасна лейди!
Плаша себе си, плаша и него. Мога да видя как очаква кавгата, която знае, че предстои, но не може да я започне, защото няма никаква представа какво е сторил неправилно и кое – грешно. Неговата истина е: ние сме младоженци и сме влюбени. А точно сега моята истина е абсолютно различна.
Никога не съм правила сладкиш с ревен, освен със зеленчука, който растеше в градината на баба ми, а вече минаха десет години, откакто за последен път бях в къщата в Килкели.
В годината, в която майка ми се родила, дядо Нолан засадил една луковица в двора. Баба ми не искала това свирепо и разхвърляно растение в красивата си задна градина, затова той го засадил далеч от къщата, но достатъчно близо, че тя да може да стига до него. Докато аз пораснах и станах млада жена, този единствен корен се бе възпроизвел и разпространил така, че обхващаше почти четвърт акър – истинска зелена маса от широки като чадър листа, скриващи червените стъбла отдолу. Това е обикновен и непокорен буен зеленчук, който не се отличава с нищо – макар че, когато се приготви правилно, е много вкусен.
По време на лятната ваканция, която като дете прекарвах в Ирландия, ядях пай с ревен всеки ден. Когато станах на осемнадесет, се върнах да живея постоянно в Ирландия, докато следвах английска литература в университета в Галуей. Спомените, които пазя от онези три години живот в Ирландия, не са среднощният кикот, който се носеше от баровете по калдъръмените улички, нито как загубих девствеността си с един красив, но силно окосмен като първобитен дивак студент по философия, нито дори книгите, които изучавах, нито пламенните професори, които ги анализираха. Спомените ми са за времето, което прекарах с моите баба и дядо. Докато пътувах с автобуса от Килкели, през целия път държах внимателно в ръцете си един от пайовете на баба ми с ревен, завит внимателно в две кухненски кърпи, за да не се натроши. След като се прибирах в моята студентска бърлога, го криех на сигурно място в стаята си от моите пушещи наркотици съквартиранти, когато ги гонеше глад след препушване, а преди да си легна, хапвах по едно парче от него с чаша сладък чай. Този ежедневен ритуал и моите уикенди в Килкели опазиха приличието в лудите студентски години и ме направиха отличничка по английска литература. Макар че бях преживяла по-голямата част от живота си в Америка, паят с ревен беше вкусът на дома ми. Моят дом беше не таванското помещение в Ню Йорк, в което майка емигрира, когато съм била на четири, а тя на четиридесет, и което бе пълно с плакати на Анди Уорхол и с върволицата гаджета – безделници и гуляйджии, а къщата на родителите й в Килкели, която миришеше на тлеещ торф, на пчелен восък и камфор. Когато се връщах тук всяко лято, по лицата им можех да прочета, че бяха чакали десет месеца да видят отново своята внучка. Те ме обожаваха, както се обожаваха един друг. Никога не ги чух да си казват и една остра дума. Това беше брак, изграден изцяло върху любовта. Така ми изглеждаше.
От юли до септември аз бях в центъра на техния свят и сладкишът с ревен винаги бе първото нещо, което излизаше от фурната. Любимият сладкиш на Треса. Може да изглежда глупаво, но избрах университета в Галуей, за да имам по-лесен достъп до пая и да бъда близо до тях.
Така че. ако не мога да намеря истински ревен, може би ще трябва да изоставя нещастните си опити да направя пая на Бернадин и да го съхраня като любим спомен, вместо да го опетня с безвкусните си имитации.
Понякога, когато сте верни на един идеал, не е възможно да направите компромис.