Пета глава
Аз не се интересувах от Джеймс Нолан. Аз го уважавах. Всички го уважаваха. Той беше образован човек от нашия край, но тъй като възрастта му бе между годините на братята ми и тези на родителите ми, докато растях, не го познавах. Беше отсъствал няколко години, а когато се върна и зае поста учител в училището във Фал Йохтар, бе вече на тридесет и пет. По онова време сред населението се ширеше модата да се учи ирландски и всяка петъчна вечер Джеймс (или Шеймъс О’Нуалайн, както той предпочиташе да бъде наричан с ирландското си име) отваряше училището и преподаваше на нас – местните хора, родния ни език, който бе избит от главите на предците ни с много бой. Имаше песни и танци, имаше страхотни шеги след уроците, а някои нощи не можехме да си тръгнем преди единадесет. След време класовете бяха пълни. Хората вървяха по три мили до Аухад Мор и обратно, за да учат.
Джеймс беше член на Галската лига11 и покрай това се носеха слухове, че е служил в Ирландската републиканска армия (ИРА). Никой не знаеше причините, нито къде е бил през последните десет години, но в това нямаше нищо необикновено. Умният човек знае как да държи устата си затворена. Във всеки случай, той не бе дезертирал, защото Кити Конлан отбеляза, че петте му сестри имали добри зестри, две били в манастир, а брат му построил нова къща с покрив от шистови плочи в съседното до тяхната фамилна къща място.
Съществуваше опасност господин Джеймс Нолан да се превърне в нещо като шампион или герой в нашата скромна енория. Добре че беше местен и освен това не би позволил да го приемат за нещо друго, освен за обикновен и незабележителен човек.
Неговата външност със сигурност не подсказваше никаква героична или романтична дейност зад граница. Почти не си спомням времето, когато го видях за пръв път. Истината бе, че въобще не мислех за него.
Имаше предположения коя от жените щеше да го хареса. Той беше уважаван, любезен и мил с децата във всяко едно отношение. Новата къща беше налице, но оставаше празна – брат му се бе преместил с жена си в Англия, а възрастната му майка отказваше да напусне старата си къщичка. Налице бе и учителската му заплата, която заслужаваше внимание и не биваше да бъде пренебрегвана. Ако една жена наближаваше тридесетте, Джеймс Нолан бе отлична партия. Аз обаче бях само на двадесет и една.
И макар че не проявявах никакъв интерес към него, ми беше интересно да наблюдавам как по-възрастните жени се опитваха да паднат сами в ръцете му. Двете с Мае направо се превивахме от смях. С начервени като на клоуни устни те се тълпяха след литургията в неделя, за да обменят culpa focal (две думи) с Мууншор (Учителя). Най-лошата от тях бе Аня Гриали. Тя беше с бледо и обикновено като пита хляб лице, но имаше и мозък. Печелеше стипендия след стипендия – беше ходила чак в университета в Дъблин и се бе върнала това лято, за да реши какво ще прави с цялото това образование. Не я харесвах. Аня беше коментирала моята история с Майкъл и гадните й думи бяха стигнали до мен.
Братовчедка ми Мае и аз бяхме най-красивите момичета в околността. Леля Ан ми беше дала всякакви красиви вещи (когато все още бяхме приятелки), Мае също имаше роднини в Америка, които редовно им изпращаха колети. Така двете бяхме нещо като филмови звезди за публиката. Аз имах една жълта блуза и подходящ жълт шал, с който връзвах дългата си черна коса. Мае имаше чифт кремави обувки с подходяща на цвят кожена чанта. Аня бе от хората, на които носът им увисваше, когато видят у някого блясък и чар. Тя никога не говореше с нас в часовете по ирландски и аз знаех, че ни мисли за глупачки. За мен това нямаше значение, тъй като по онова време си мислех, че е по-добре да си глупав и красив, отколкото умен и грозен. Бяхме там за танците след часовете и прекарвахме повечето време в оглеждане из претъпканата класна стая, за да открием кой ще ни даде най-добрия повод за смях, клюки, майтапи, забавления и др. Мае си търсеше и изгора, но аз не. Започнах да заглеждам Джеймс Нолан, само за да дразня и ядосам Аня Гриали.
Сега, като се замисля, виждам, че поведението ми е било глупаво и детинско, но тя ужасно ме дразнеше. След литургията в неделя тя говореше с Джеймс, а аз поздравих и двамата на ирландски, когато минах покрай тях. В отговор Аня поправи произношението ми. Помислих си, че беше гадно и подло от нейна страна, и все още го мисля, затова реших да й подложа крак и да я спра. Дори ако щях да разбия сърцето му, се заканих, че ще накарам Джеймс да ми обърне внимание. Беше очевидно, че тя и той се разбираха добре, но аз вярвах, че Аня е грозна както отвън, така и отвътре. Той изглеждаше добър човек, който щеше да се радва на всеки, с който говори. Джеймс О’Нолан може да беше учен мъж, но аз го определях като пълен невежа в областта на любовта.