Когато сега погледна назад, изпитвам тревога, че единствената причина да съблазня тогава Дан. бе, защото се чувствах мръсна, пияна и самотна. Е, разбира се, и защото можех да го направя. Това бе смъртоносна, токсична комбинация, която накрая бе узаконена чрез брак.
Но това не са достатъчни причини за един щастлив брак.
Втора глава
От този първи следобед, в който правихме секс с Дан, отношенията ни се превърнаха в удобна връзка. Новините бяха добри или лоши, зависи от начина, по който човек вижда себе си в тях. Дан закърпи и върна самочувствието ми, накара ме да се почувствам по-добре. Но чувствата ми към него винаги бяха помрачени от спомена за гадняра преди него. Готвачът бе завършен кретен, той въпреки това все още имаше силата да ме наранява. Между нас съществуваше някаква химия, макар и отровна. Дан нямаше подобно влияние върху мен. Знаех, че той никога няма да стори нищо, с което да ме нарани, но понякога ми се искаше да го направи. Защото със сигурност е по-добре да чувстваш болка, отколкото да не чувстваш нищо.
Може би представям нещата по-зле, отколкото са. Имах чувства към Дан, разбира се. И мисля, че когато се омъжих за него, го обичах.
Той ме караше да се чувствам добре. Беше страхотен в леглото; с него се чувствах уверена в тялото си. Дан смяташе, че съм красавица, желаеше ме и за мен това беше нещо различно, трябва честно да го призная. Обичам да готвя и обичам да ям. така че не съм някаква кльощава кифла. Разбира се, не съм и дебелана. Е, поне аз така си мисля. Но Дан беше първият мъж. с когото се чувствах спокойна и нямаше нужда да се крия. Винаги ми казваше колко съм сексапилна, колко съм умна. каква страхотна готвачка съм и колко привлекателно е тялото ми. От самото начало, от онзи първи следобед. Начинът, по който твърдеше, че е бил привлечен от мен доста преди първата ни среща на вратата, говореше, че той, Дан Мулинс, е лудо влюбен в мен. Беше така сигурен, че трябва да се оженим, така безкомпромисно и непоколебимо убеден, че ще ме направи щастлива, че аз му повярвах.
След три месеца връзка, той ми каза: „Омъжи се за мен”. Не ме попита „Ще се омъжиш ли за мен?“, нито „Мисля, че би било добра идея да се оженим”. Каза просто „Омъжи се за мен. Знам как да те направя щастлива.”
Никой никога преди не ме беше питал, нито ми бе предлагал това, а една уплашена частица в мен знаеше, че никой няма да го направи и в бъдеще. Бях на тридесет и осем години и исках да вярвам в нещо: в щастието след брака, в самия брак. Така че казах „Да“.
Позволих на водовъртежа, свързан с приготовленията, да ме завърти, макар да знаех, че те не са най-важното. Роклята, тортата, мястото, предястията: сватбата ми бе най-голямата, най-бляскавата фотосесия, която някога бях организирала. Ако бях използвала подробностите за разсейване и отвличане на вниманието, поне бях еднаква с всяка друга бъдеща булка. Това бе толкова голямо преживяване, истинско събитие. Всеки искаше частици от мен.
Дорийн, най-добрата ми приятелка и известен моден редактор, доведе целия си отдел и те направо се разтопиха и размазаха от кеф.
– Европейска сватба – смятам, че този сезон ще бъде мноого... модно.
– Тя е ирландка. Не върви.
– Защо да не върви? Ирландия нали е в Европа? Или не е?
– Географски – да. Но в стилово отношение е по-скоро Канада.
– Оу.
– Заложи на камъни „Сваровски“. Мисля, че една кристална огърлица ще отвлече внимание от дупето ти, което е четиридесет и шести размер.
– И от всички други издути части по нея.
– Ще трябва да я вталим до четиридесет, ако иска да облече бяла рокля...
Наслаждавах се да играя ролята на принцеса, забавлявах се с цялото това суетене, врява и лекомислен смях. Оказа се, че бе точно както го описваха в списанията – най-щастливият ден в живота ми.
Част от това се дължеше на връзката, която имах с моята артистична майка, която беше чиста проба бохем. Нийв (винаги я наричах на първо име) долетя чак от Лондон, за да е с мен. Винаги съм искала да имам обикновена майка, която пече курабийки, а тя се опитваше да ме направи повече своя приятелка, отколкото дъщеря. Ние двете бяхме напълно несъвместими, като две необитаеми паралелни вселени. Между нас нямаше нищо общо. Аз съм прагматична и обикновена, пълна противоположност на нейната хаотична промискуитетна природа. След като тя се върна в Европа, помежду ни се настани известно отчуждение. На всеки няколко месеца говорехме по телефона, но никога не почувствах непреодолима нужда да я видя, а тя винаги се извиняваше, че нямала достатъчно пари, за да дойде при мен. Минаха цели пет години, без да се видим.
Почти мислех да не я каня на сватбата. Не защото не я исках тук. Предполагам, че под перченето, че не ми пука за нея, просто се страхувах, че ако я поканя, тя може да ми откаже. Майка ми беше яростен противник на брака по принцип и често твърдеше, че собствените й родители били дълбоко нещастни. Не бях съгласна с нея, но това беше спор, в който нито една от нас не искаше да влиза. Мисля, че тя бе обидена, защото бях по-близка с родителите й, отколкото е нея самата, а аз бях нервна и винаги се опасявах, че може да прескочи границата и да ми каже неща, които не бях готова да чуя.