– Нямам продукти.
– О, все ще се намери нещо... – отвърнах, отправяйки се право към отворените вратички на бюфета. Вече не ми пукаше. Дъртачката така или иначе ме презираше, значи нямах нищо за губене. Можех да прескоча всички граници и да го сторя.
Намерих брашно, сода бикарбонат, захар – сетне отидох към хладилника и извадих масло, мляко и накрая предизвикателно сложих едно яйце на масата пред нея. Айлийн изглеждаше изумена и за секунда ми стана мъчно за нея.
– Нямаме мътеница. Хлябът не е същият без мътеница.
Опитваше да се измъкне.
– Без мътеница. Няма значение.
Тя ме загледа с един от онези погледи, които ме нервираха, сетне направи нещо неочаквано. Изпразни мивката от мръсните съдове, изми и изплакна една синя пластмасова купа, подсуши я с кърпа и я сложи на масата, после порови в шкафа под мивката и извади оттам едно сито, в което изсипа няколко шепи брашно и голяма щипка сода, без да ги мери. Когато започна да пресява брашното и под ситото се образува фин мъхест купол, спомените изплуваха в главата ми. Купата на баба Бернадин не бе синя, а яркозелена, ситото й бе метално, а не пластмасово, но всичко друго беше същото. Удивително еднакво. Не знам как така методите им бяха абсолютно еднакви. Всичко, което знам, е, че докато наблюдавах похабените, подути пръсти на Айлийн да замесват млякото и брашното на шуплеста топка тесто, аз се върнах обратно в къщата на баба.
Като дете бях омагьосана от скоростта, с която опитните й ръце разбиваха всяка бучка и поставяха идеалния пресечен конус в посипаната с брашно тава и след това във фурната. След като Айлийн направи това, тя бе развълнувана и нервна, и не успя да развърже престилката си. Затова отидох да й помогна и за пръв път (след първия прекъснат опит за прегръдка) бях в непосредствена близост до нея. Миришеше на вкиснало мляко и бедност, на обикновена възрастна жена, която никога не бе притежавала хубави вещи или накити. Почувствах жал, но знаех, че не биваше да свалям гарда.
– Впечатлена съм, Айлийн – сетне добавих като маслиново клонче в знак на примирие: – Правиш хляб също като баба ми.
Тя измърмори едно бегло „благодаря“, сетне изчезна в дневната. Докато се чудех дали да я последвам, се върна и пъхна в ръцете ми една снимка в сребърна рамка. Беше стара черно-бяла снимка на мило изглеждаща старица със събрана в малък кок коса на тила и малки кръгли очила.
– Тя ме научи.
– Майка ти? – попитах.
– Хм! – изръмжа презрително Айлийн. – Баба ми.
През следващите четиридесет и пет минути успях да измъкна цялата история. Майка й била бременна, но след като родила бебето, го захвърлила в ръцете на родителите си и избягала в Америка. Затова тя смятала тях за свои мама и татко. Те криели истината от нея толкова дълго, колкото могли, но когато станала на седемнадесет, дядо й умрял и един пийнал съсед издал тайната за раждането й на самото му погребение. Разбитата от скръб Айлийн изкопчила от баба си адреса на майка си и започнала да й пише, но никой не й отговарял. Накрая, когато станала на двадесет и три, баба й успяла да икономиса пари за пътуване до Америка и Айлийн заминала. Намерила майка си в Йонкърс, но била прокудена лично от нея. Майката била срещнала богат възрастен мъж, за когото се омъжила, а той не знаел нищо за съществуването на дъщерята. Писмата й били унищожавани, без да бъдат отваряни дори. Без семейство, без пари, Айлийн отишла в първата католическа църква, която видяла. Там я приели и взели на работа като помощница на иконома. Бащата на Дан бил по-младият брат на иконома и така двамата се срещнали.
Всичко това ми бе разказано с прости и кратки изречения. Никакво разкрасяване или самосъжаление. Само свиване на раменете, което казваше „Какво да се прави, такъв е животът“. Когато свърши, исках да я прегърна – тази жена, носеща бремето да израсне без майка.
– Хлябът!
Спасихме го точно навреме, завихме го в салфетка, на която пишеше „Обичам Деня на свети Патрик в Йонкърс!“. Просто бе първата чиста салфетка под ръка.
Исках да я попитам дали бе видяла своята баба или майка си отново, но си помислих, че ще бъде най-добре да я оставя да завърши спомените си някой друг ден. Знаех, че щеше да има и други дни.
Когато застанах на вратата, тя ми подаде самуна хляб.
– Надявам се, че е надминал твоите стандарти.
При което ми отправи един от саркастичните си коси погледи. Погледнах в очите й и видях, че са меки, топли и пълни с нежност.
И тогава си спомних с ужас за удара, който бе преживяла, и осъзнах, че през цялото време тя ми се е усмихвала.
Двадесет и четвърта глава
Онази сутрин слязох долу по стълбите и открих, че баща ми седи до огъня. Очевидно не беше мърдал от снощи. Беше с гръб към мен, неподвижен като статуя.