– Тази сутрин не съм запалил огъня вместо теб, Бернадин.
Изговори думите бавно, сякаш ги бе репетирал. В стомаха ми се надигна страх. Знаех, че е пиян. Едва ли бе пил много, може би само глътка уиски, но в тона му можех да доловя какво щеше да последва. Да подушвам настроението на баща ми, беше като вроден инстинкт в кръвта и костите ми.
– Днес майка ти ми липсва.
– И на мен ми липсва, но все пак трябва да си вършим работата.
Казах го, без да се замисля, и подуших надигащата се буря.
Разчитах само на късмета и на молитвите, използвайки същия прагматичен суров тон, който използвах със съпруга си. Сякаш всичко си беше същото, сякаш ежедневните ми думи нямаше да събудят яростта в него.
Почти двадесет години не бях живяла под покрива на баща ми. Това тук беше моят дом. Аз бях зрял човек с отговорности. Имах своето семейство, повече не бях част от неговия свят, но той беше част от моя. Той беше отседнал в къщата на друг човек, а аз бях жена на друг мъж. Джеймс бе уважаван, трудолюбив, честен човек. Баща ми нямаше право да ме обижда в дома на съпруга ми.
Гласът му бе почти недоловим.
– Ти си зла кучка.
Бях го чувала как казва тези думи на майка ми. Мърмореше обидите си така тихо и спокойно, че човек можеше да си помисли, че самият дявол шепне в главата му.
– Моля? – въпросът дойде автоматично на езика ми.
Той не повтори думите веднага, затова се престорих, че нищо не е казал.
– Казах, че си зла кучка.
Ръцете ми се разтрепериха, докато пресявах брашното в коритото и започнах да си повтарям наум: ,Дай ни хляба нас насъщен и днес, дай ни хляба наш насъщен и днес”.
– Чу ли ме, Бернадин? Ще отговориш ли на баща си?
– Отче наш, ти който си на небесата.
В този момент осъзнах, че нямам специални умения да се справя с такъв побойник. Във вените ми не течеше вроденият импулс да побягна, за да се спася. Онова, което ме бе пазило и защитавало в миналото, не беше фактът, че съм негова дъщеря, нито кръвната ми връзка с него, а майка ми.
Неочаквано осъзнах, че тя е била силната личност вкъщи. Сега, когато я нямаше, той се нуждаеше от друга жертва, върху която да излее гнева си. Друга „коравосърдечна кучка“, която да омилостиви неговата озлобеност и депресия. Една причина, която той сам си бе измислил, за да обясни буцата от болка в душата си, и която му помагаше да я разреди и превърне в нещо по-смилаемо – като омраза например.
– Я се виж! Стоиш тук и месиш хляб. Моята дъщеря, студенокръвна, коравосърдечна, зла кучка. Майка ти лежи в гроба, а ти си тук. Правиш хляб. И не даваш пет пари за никого и за нищо.
Никога преди не беше ми говорил така, но когато говореше по този начин, винаги се ужасявах, защото знаех, че то предхожда нещо много страшно. И докато говореше, знаех, че трябва да съм уплашена, но не бях.
Бях ядосана.
Направо бях бясна.
Затова не бе необходимо много време първата вълна от ненавист да стигне от краката до устата ми. Все едно „Титаник“ се надигна от дълбините вътре в мен и аз атакувах.
Не си спомням какво казах, но от мен се изля един поток от гнусотии, за които не предполагах, че знам, и аз хвърлих купата с брашното към него, но пропуснах главата му на сантиметри.
Брашното се разлетя около огнището и се посипа върху лицето му като облак, като воал на призрак.
И двамата стояхме няколко секунди, без да мръднем, изпаднали в шок.
Сетне баща ми скочи към мен. Мълчаливо, с уста, отворена да произнесе наполовина измислената обида, подтикван от собствената си ярост, той ме удари с ръка по главата и ме блъсна на земята. Ударът беше силен, все едно ме халоса с тухла. Сякаш все още беше млад, а аз все още бях малко момиче.
Чувствах се като възглавница, която тупат, и когато рамото ми удари плочите на пода, се предадох. Гневът ми изчезна, поражението ми бе абсолютно и мигновено. В мига, в който баща ми вдигна крак, за да ме изрита, чух вик.
– Бернадин!
Джеймс стоеше на вратата. Гласът му ме накара да се свия в ембрионална поза.
Всеки човек е податлив на омразата, на импулса да наранява, дори да убие някой друг човек. Но когато тази омраза излезе от ума и се прояви в реалния живот, тогава разделителната линия бива прескочена.
Онази линия, която разделя човека от животното.
– Вън от дома ми, Джон Морли, или ще те убия, Бог да ми е на помощ!
Баща ми отстъпи и се обърна към Джеймс. За миг си помислих, че ще удари и него и извиках „Не!“.
Тъй като той продължи да върви, Джеймс посегна зад вратата и за миг извади ловната си пушка.
– Не говоря празни приказки, Джон, знам какъв човек си. Ако някога покажеш неуважение към жена ми или вдигнеш ръка върху нея, ще те убия. А сега се омитай от къщата ми.