Баща ми отново погледна към мен и прощалният му поглед бе изпълнен с тъга и съжаление. Сякаш той беше пренебрегнатият. Сякаш светът бе малък, за да побере отчаянието и съжалението му, че ме е ударил. Сякаш аз бях единственият човек, който можеше да разбере, че той, той, ТОЙ, а не аз, бе жертвата.
Тази нощ се събудих под чаршафите с глава, забита в меката плът на гърдите на Джеймс, хлипайки „Татко, татко!“.
Джеймс ме вдигна и приюти в прегръдката си, а аз позволих границата между съпруг и баща да се размият, докато той бършеше сълзите ми и ме целуваше по главата. Плаках, без да се срамувам, а селският учител успокояваше смелото момиче, което бе отгледало дъщеря му и сега имаше бели коси на слепоочията.
Никога не съм се нуждаела от любовта на съпруга си толкова много, както тази нощ. Беше като в замяна на любовта на някого другиго, но въпреки това той ми я даде доброволно.
Моето поколение не знаеше нищо за възстановяването и лекуването на травмите от детството. Това не бе така модерно, както е днес, но не значи, че болките не бяха така дълбоки. Джеймс бе интелигентен, чувствителен и възприемчив, той бе изпреварил много времето си във всяко едно отношение.
– Знаеш, че баща ти може да се върне и да остане тук по всяко време, Бернадин. Трябва само да кажеш.
Джеймс бе доста едър мъж, напълно способен да прогони един груб или брутален алкохолик. Но винаги щеше да върви две крачки назад, ако смяташе, че това ще ме направи щастлива.
Трябваше да минат две седмици, за да се стопи ледът, но аз продължих да посещавам баща си и да се грижа за него два пъти в седмицата. Случката от този ден никога повече не бе спомената.
В рамките на една години артритът, от който страдаше татко, се превърна в хроничен. Той фактически бе прикован към стола, така че отново дойде да живее при нас, макар и неохотно.
И остана с нас до края на живота си. Цели девет години. Напиваше се, когато имаше сила да стане и да си вземе сам, но онази сцена никога повече не се повтори.
Джеймс откри, че да се живее с него, бе по-трудно, отколкото знаех аз. Когато някой те обича, можеш да видиш света през неговите очи. Знаех, че той никога не се възстанови от спомена да види как баща ми ме бие, нито от вината, че в онзи момент не е бил тук, за да ме защити. Докато татко загуби напълно способността си да се движи, съпругът ми с неохота ме оставяше насаме с него по цял ден.
Той винаги беше щедър и учтив с татко, но даваше ясно да се разбере, че го прави единствено заради мен и нищо повече.
Татко не беше лесен пациент, но поне бе учтив.
Когато погледна назад към тези девет години, през които той живя при нас, не мога да открия моменти, изпълнени с радост, семейна близост и интимност. Дори другарчето му в игрите – Нийв, се отдръпваше понякога. Баща ми имаше способността да отблъсква хората, особено онези, които го обичаха. През целия му живот виждах как презира хората, които го обичат, така както презираше и себе си, сякаш тяхната любов не бе истинска, а някаква жестока шега, която си правеха с него. С мъка обезкуражавах дъщеря си да не залага прекалено много на привързаността на дядо си и на вярата, че никога няма да я обиди или нарани. Той отслабна, загуби силата си и стана мълчалив, но не бих могла да кажа, че поумня или улегна. Поумняване е прекалено учтиво описание за мълчанието, зад което постепенно се научи да крие своята ярост.
През тези години имаше моменти, когато бях загрижена, объркана и дори погнусена, докато се грижех и чистех тялото му. Стисках зъби и понасях всичко, защото трябваше да го правя, а бях в състояние да го правя, защото Джеймс беше до мен. Всяко чувство, всяко изпитание и трудност са поносими, освен страхът. Онова, от което се страхуваме, е краткотрайно и временно, всъщност непоносим е самият страх.
След онзи ден никога повече не се страхувах от баща си. Когато си опознал истинския страх, да живееш без него, е истински лукс. Но трябва да знаеш, когато си един от щастливците. Да знаеш, че страданието е съдба за някого, но рождено право за много други.
Аз бях пощадена от страданието на майка ми и това се дължеше единствено и само на едно нещо: брака ми с Джеймс.
УВАЖЕНИЕ
Удовлетворението е враг на любовта.
КЕЙК С ЧЕРНА БИРА
Правила съм този кейк, откакто се помня. С плодове става по-богат и по-плътен и е много подходящ за Коледа.
Вземете 1 ¼ либра (600 г) брашно и го смесете в купа с четвърт чаена лъжичка сода за хляб и каквито подправки имате под ръка – индийско орехче, канела, смес от подправки, добавете по една равна лъжичка от всяка. Оставете го също ги оставете встрани. В дълбок тиган за сос сложете последователно една бутилка ,,Гинес” (Guinness - черна ирландска бира), 1 либра (ок. 500 г) кафява захар, 1 либра тъмни и бели стафиди (ок. 500 г), 4 унции (120 г) сушени портокалови корички и половин паунд (ок. 225 г) маргарин ,,Сторк”. Оставете ги да заврат за пет минути, сетне намалете топлината и оставете да къкри още десет. Добавете 4 унции (120 г) глазирани череши и оставете още пет минути да къкри. Оставете сместа да поизстине. Към нея добавете брашното, след това яйцата – постепенно и внимателно, за да не се пресекат. Сипете сместа в тава, в която сте сложили хартия за печене. Печете на умерена температура за около два и половина – три часа.