Двадесет и пета глава
Никога не бива да приемате любимите си стари рецепти за гарантирани. Когато една рецепта се превърне в автоматична и безотказна, тя ще ви разочарова пред публиката.
Трябва да съчувствате на хората, които идват в студиото като публика. Навън слънцето свети, въздухът с свеж, вятърът подухва, а те въпреки това идват, привлечени от празното обещание за „забавно представление“ в едно затворено като пещера пространство без прозорци, с неудобни протрити столове, за да наблюдават как един нервен кулинар се панира над спихналия, хлътнал като стара обувка кейк с плодове.
– Не знам какво се случи.
– Сложи ли му набухвател?
Страхотно. Моят режисьор разбира от всичко. Не го удостоявам с отговор, просто казвам:
– Ще трябва да го направим отново.
– Не мога да задържам по-дълго тези хора. Този следобед вече видяха две провалени плодови пити и разпиляната по пода карантия. Ще се разбунтуват.
И освен това е очарователен.
Рецептата беше толкова проста. Правя я, откакто се помня, буквално казано, откакто бях на седем години. Така се научих да броя: едно, две, три, четири яйца; четири, пет, шест паунда масло. Така мерех продуктите за баба.
Когато агентът ми позвъни и каза, че съм избрана за пробни снимки в кулинарното шоу на нов кулинарен канал, наистина се развълнувах. Книгите и телевизията се подхранват взаимно.
Поканата за телевизионен екран сама по себе си означава, че си достатъчно известно име на книжния пазар, което ще осигури аудитория. Ако има успех, това означава, че ще продам повече книги н ще получа още възможности за телевизия и, да, признавам: доволна съм да кажа, че от дълго време се надявах това да се случи и накрая, как го изглежда, бе дошъл моят звезден миг.
Освен това разчитах, че телевизията ще ми предостави бляскава възможност за лесен пробив, който очаквах. Цялата работа ми намирисваше на опит за унижение на знаменитости, които всъщност са на последните места в класациите. С една дума бях последната дупка на кавала. Бях нещо като евтино вино за уморените зрители, които заради безплатния обяд и нищожните десет долара, вече бяха издържали три часа с охкане и ахкане, докато се снимаше шоуто на Шели – „експерт по грижа за ноктите“, преди да станат свидетели как аз разрязах две плодови пити с яйчен крем и едва не причиних фатално нараняване на оператора, който се подхлъзна на разлятата яйчна маса.
С една дума това не бе най-щастливият ми час.
Бях ужасена от мисълта за провал и затова избрах традиционния коледен кейк на баба ми, защото той бе разкошен по един земен, старомоден начин. Плодовият кейк е издръжлив и солиден, а не някакво деликатно произведение, предразположено да спадне при най-слабото подухване през вратата на фурната. Така че това спадане бе истинско унижение. Хората могат да простят спадането на едно суфле, но сега можех да видя как ме гледат и си мислят „Как, по дяволите, успя да го направи?“.
Режисьорът не се отнасяше със симпатия към мен – за него бях просто неизвестна нервна начинаеща. Той бе човек, който дълго време бе снимал пилотни предавания и скрининг тестове и очевидно му се плащаше определен хонорар за завършена работа, така че препускаше през часовете.
– Ще изпратя публиката да си ходи. В седем ще имаме ново свежо попълнение в „Студио четири“ и те ще свършат рано. Можем да подготвим всичко сега и после да снимаме там, когато истинският главен готвач приключи своето предаване.
Нали ви казах. Голям сладур.
– А разликата в декора?
Мразех този режисьор, а режисьорите мразят почтеността и честността им да бъдат поставяни под въпрос. Аз направих точно това.
– Снимачната площадка няма да е същата, но и ти не си Марта Стюарт, нали?